Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

По зачервеното от виното лице на Джефри се разля усмивка и той стисна по-здраво ръката ѝ.

– От две години.

Ателстан забеляза заговорническите усмивки, които си размениха двамата влюбени. Кранстън се ухили похотливо на момичето, докато оглеждаше тази странна двойка. Джефри беше красив и вероятно доста богат, а Филипа беше грозновата. Сър Ралф беше войник и на пръв поглед Джефри не беше човекът, когото би приветствал за свой зет. После си спомни за Мод и колко страстно я беше ухажвал. Любовта беше нещо странно, както непрекъснато му напомняше Ателстан, и често противоположностите се привличаха.

– Кажи ми, Джефри, защо остана в Тауър?

Младежът се оригна и примигна, сякаш беше на път да заспи.

– Големият студ уби търговията в града. Сър Ралф искаше да остана за коледните празници – и настояваше дори още повече, след като нещо го обърка и разтревожи силно.

– Знаеш ли причината за тревогата му?

– Не – каза завалено Джефри. – Защо би трябвало да знам?

– Харесваше ли сър Ралф?

– Обичах го като баща.

Кранстън прехвърли вниманието си към сър Фулк, който вече не можеше да си намери място.

– Сър Фулк, казваш, че ти си изпълнителят на завещанието на сър Ралф.

– Да, така е. И бързам да те уведомя, че ще получа и наследство, след като завещанието бъде легализирано в съда.

– Какво гласи завещанието?

– Сър Ралф имаше имот близо до картузианския манастир в Сейнт Джайлс. Той и всички пари в банката в Корнхил остават за Филипа.

– А за теб?

– Ливадите и пасбищата в имението Холиуел край Оксфорд.

– Скъпи ли са?

– Да, сър Джон, но недостатъчно, за да убиеш за тях.

– Не съм казал това.

– Намекна го.

– Сър Ралф – бързо се намеси Ателстан – е бил богат човек.

– Натрупа богатство по време на пътуванията си – отсече сър Фулк. – И беше внимателен с парите.

Ателстан забеляза киселата усмивка на капелана. Помисли си, че сър Ралф сигурно е бил скъперник. Свещеникът погледна под око към Кранстън и едва не изстена на глас. Добрият коронер беше задрямал с провиснало шкембе и отворена уста. Боже, помоли се тихо Ателстан, моля те, нека поне не хърка.

– Защо живееш в тази мрачна крепост? – попита той рязко.

Сър Фулк сви рамене.

– Брат ми ми плащаше, за да работя като негов неофициален помощник.

Двамата с Ателстан се направиха, че не чуват сподавения смях на Колбрук. Сега Кранстън беше свел глава, оригваше се тихичко и облизваше устни. Мистрес Филипа сви устни и Ателстан изруга наум: не искаше разпитът да свърши с подигравателен смях.

– Сър Джерард, сър Брайън – той почти крещеше в опит да събуди Кранстън, – откога сте в Тауър?

– От две седмици – отвърна Фицормонд. – Идваме всяка година.

– Създадохме си тази традиция – добави Моубри, – откакто служихме със сър Ралф в Египет. Срещаме се, за да си говорим за старите времена.

– Значи сте били близки приятели със сър Ралф?

– В известен смисъл. Другари по оръжие, ветерани от отдавнашни войни. – Моубри поглади добре оформената си брада. – Но, честно казано, сър Ралф беше човек, който предизвикваше по-скоро страх и уважение, отколкото обич.

Ателстан взе пожълтялото парче пергамент и го протегна към тях.

– Знаете ли какво означава тази рисунка и какво символизира сусаменият сладкиш?

И двамата поклатиха глави отрицателно, но Ателстан беше сигурен, че лъжат. Приведе се към тях.

– Защо? – прошепна. – Защо сър Ралф толкова се е уплашил от това?

После бавно огледа останалите от групата.

– Чаша херес! – измърмори Кранстън.

– Кой го намери? – попита бързо Ателстан.

Сър Фулк посочи Растани, по чието мургаво лице се бяха изписали страх и тревога. Ателстан се наведе към него.

– Какво значи това, Растани?

Слугата го гледаше с празен поглед.

– Къде го намери?

Внезапно мъжът започна да прави странни движения с пръсти.

– Той чува, но не може да говори – напомни Филипа на свещеника.

Очарован, Ателстан наблюдаваше странните знаци, които момичето му преведе.

– Намерил го на масата в стаята на баща ми – заяви тя. – Преди четири дни. Рано сутринта на девети декември – пергамента и сусамения сладкиш.

Ателстан улови погледа на Растани и го задържа.

– Беше ли верен слуга на сър Ралф?

Мъжът кимна утвърдително.

– Защо не отиде с него в северния бастион? – продължи Ателстан.

Устата на слугата се отвори и затвори като на шаран.

– Аз мога да отговоря на това – каза Филипа. – Когато баща ми получил съобщението, той се отдръпна от Растани, Бог знае защо – тя нежно потупа ръката на прислужника. – Както казах, татко започна да се държи странно. Дори аз не можех да разбера какво прави.