Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Тази верига – прошепна Ателстан – не е толкова здрава, колкото трябва да бъде.

– Довиждане, Урсус – прошепна Кранстън. – да тръгваме, Ателстан. Много тихо!

Те взеха конете си и излязоха в Пети Уелс. Няколко сергии не бяха покрити и двама-трима смелчаци си пробиваха път през дълбоката до глезен лепкава киша. Две кльощави просячета стояха до един мангал и пееха коледна песен. Кранстън им хвърли пени и се обърна да види как приставът води жена, обвинена, че е кавгаджийка, за да я окове в прангите на Тауър Стрийт. Бяха ѝ сложили стегнат железен намордник. Из калните улички проститутки с червени перуки работеха усърдно с постоянно прииждащите клиенти от гарнизона на Тауър.

Кранстън помоли един едноок просяк да го упъти и се върна ухилен до ушите.

– Открих я! – обяви той. – Открих кръчмата "Златната митра". Онази, в която сър Ралф и хоспиталиерите празнуват всяка година.

Кръчмата беше съвсем близо до митницата на ъгъла на Теме Стрийт, голяма просторна сграда с китка зелени клонки, окачена над вратата на прът, от който висеше голяма, пищно изрисувана табела. Коняр със зачервен нос взе конете им. Вътре беше просторно и топло. Тръстиките по пода бяха чисти и посипани с ароматни билки. Стените бяха варосани, за да пропъждат насекомите, а бутовете шунка, които висяха от почернелите греди ухаеха така сладко, че Кранстън примлясна. Избраха си маса между огъня и големите, добре почистени бъчви за вино. Кръчмарят, дребен, червендалест и оплешивяващ мъж с изненадващо чиста престилка, вързана върху издутото му шкембе, хвърли един поглед на сър Джон и веднага донесе голяма купа, пълна до ръба с кървавочервен кларет.

– Сър Джон! – възкликна той. – Помниш ли ме?

Кранстън хвана купата за сребърните дръжки и на една глътка я пресуши наполовина.

– Да – отвърна той, облизвайки устни и го погледна над ръба. – Ти си Майлс Талбът, който някога работеше като надзорник за ейла 11 11 Общинска длъжност от епохата, изпълняващите я контролирали качеството и цените на ейла и бирата. – Б. Пр. в кръчмите край "Сейнт Пол" – Кранстън остави купата и разтърси ръката на кръчмаря. – Позволи ми да ти представя един честен човек, братко Ателстан. Талбът винаги познаваше разредения ейл. Добре, добре! – Кранстън разкопча наметката си, наслаждавайки се на сладките аромати и топлината на кръчмата. – Какво ще ни предложиш, мастър Талбът? Но не ми давай риба. Знам, че реката е замръзнала и пътищата – блокирани, тъй че всичко, излязло от водата, сигурно е отпреди седмици!

Кръчмарят се усмихна, изброи гозбите си и след половин час им поднесе две ярки, пълнени с ароматни треви и залети с пикантен сос от масло и диви плодове, пържени питки, печени ябълки в тесто и огромен пудинг с костен мозък. Ателстан седеше напълно слисан и отпиваше от бирата си, докато Кранстън омете всичко, прокарвайки го с още една купа кларет. Накрая коронерът се оригна, протегна се, огледа кръчмата и щракна с пръсти, за да повика Талбът.

– Мастър Майлс, една услуга!

– Каквото поискаш, сър Джон!

– В кръчмата ти идва често или по-скоро е идвал често покойният комендант на Тауър, сър Ралф Уитън.

Изражението на кръчмаря стана предпазливо.

– Не идваше често – измънка той. – Посрещаше тук всяка Коледа с двама хоспиталиери и други хора.

– Стига, Майлс, не съм ти враг, можеш да ми вярваш. За какво говореха?

Талбът потропа по масата с дебелите си пръсти.

– Седяха тук като теб, сър Джон, встрани от останалите. Щом се доближехме – аз или някой от прислужниците, те винаги млъкваха.

– А настроението им? Весели ли бяха или тъжни?

– Понякога се смееха, но, общо взето, бяха много потайни. Двамата хоспиталиери често спореха със сър Ралф, той много се ядосваше и им крещеше.

– Нещо друго?

Талбът поклати глава и се обърна. Кранстън направи гримаса към Ателстан и сви рамене. Внезапно кръчмарят се върна на масата.

– Имаше едно нещо – каза той. – Само едно Странно нещо. Преди около три години около Коледа се появи един чужденец.

– Как изглеждаше?

– Не помня как изглеждаше, но у него имаше нещо странно. Беше с качулка, но говореше като войник. Искаше да знае дали сър Ралф идва да пие тук. Казах му, че нищо не знам. Тръгна си и повече не го видях – усмивката на Талбът изразяваше съжаление. – Сър Джон, кълна се, това е всичко, което знам.

Коронерът седеше със свити устни и гледаше празните чинии и подноси, сякаш мечтаеше храната, която беше погълнал, да се появи отново, като по магия. Ателстан го наблюдаваше внимателно, защото в друг случай досега сър Джон би се провикнал за още кларет или херес.