Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Ходих в стаята си – заяви капеланът. – Бяха ми подарили вино – той погледна злобно Джефри, после Колбрук. – Един енориаш ми го даде. Не е от складовете на Тауър, ако това си мислите – той повдигна рамене. – Да, бях пил много, залитах и се забавих. Точно влизах в кулата Бийчъм, когато камбаната заби.

– Какво стана после? – попита Ателстан. Погледна Колбрук и осъзна, че помощникът не им беше казал какво е правил. – Мастър Колбрук, какво стана?

– Камбаната заби. Аз и останалите излязохме от покоите на мистрес Филипа. Гарнизонът беше вдигнат на крак, проверихме всички порти. После се разпръснахме, за да разберем какво се е случило. Фицормонд откри тялото на Моубри, отидохме при него, после дойде мастър Парчмайнър. Огледахме тялото и аз се качих на стената.

– И? – излая Кранстън.

– Не открих нищо. Бяхме по-обезпокоени от това, че някой е бил камбаната.

– Но не открихте следи от този, който го е направил? – попита Ателстан.

– Не, вече ви казах.

Ателстан се огледа отчаяно. Как, чудеше се той, може да звъни камбана, без някой да дърпа въжето! Или без да остави следа близо до нея? Какво беше станало? И как звънарят е минал незабелязано през Тауър, за да подготви падането на Моубри? Свещеникът въздъхна дълбоко.

– Къде е сега тялото на Моубри?

– Вече е положено в ковчега – отвърна Филипа. – Пред олтарната преграда в параклиса "Сейнт Питър Ад Винкула".

– И аз ще се присъединя към него там – прошепна Фицормонд. После вдигна поглед и леко се усмихна. – Да, вече съм белязан от смъртта.

Думите му увиснаха във въздуха като стрела, преди да се наклони и да започне да се снижава смъртоносно.

Ателстан се обърна, когато силното хъркане на Кранстън наруши тишината. Чу как Джефри се изкиска, дори пребледнялата Филипа се усмихна, капеланът се усмихна кисело, а Фулк изпръхтя от смях.

– Сър Джон има много проблеми, които го изтощават – заяви Ателстан. – Мистрес Филипа, може ли да ви погостуваме за малко? – Той погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, трябва да разговарям със сър Брайън. Има ли друга стая тук?

Филипа посочи към вратата на далечната стена.

– Още една малка в края на коридора – тя леко се изчерви.

– След нужника. Вътре е топло. Сутринта поръчах да сложат мангал.

Ателстан се поклони, усмихна се леко на останалите, хвърли отчаян поглед към хъркащия Кранстън и поведе сър Брайън по коридора. Отляво беше нужникът, прикрит със завеса, която висеше от метален прът. Ателстан дръпна завесата и сбърчи нос при миризмата. Нужникът беше примитивен – малка ниша в стената със седалка под малко овално прозорче, което гледаше към вътрешния двор.

– Изтича в рова – промърмори сър Брайън.

Ателстан кимна, пусна завесата и продължи. Стаята в края на коридора миришеше по-хубаво и беше чиста. Стените бяха белосани, прозорците – със затворени капаци. Ателстан седна на един стол и посочи пейката до стената.

– Седни, сър Брайън. Кажи ми сега, какво искаш?

Внезапно рицарят коленичи в краката на доминиканеца и се прекръсти. Ателстан се огледа отчаяно. Подозираше какво следва.

– Прости ми, отче – прошепна Фицормонд, – защото съгреших. Това е моята изповед.

Ателстан се дръпна назад и краката на стола издраскаха каменния под.

– Не мога – прошепна той. – Сър Брайън, ти ме изигра! Каквото и да ми кажеш сега, то ще бъде запечатано с тайната на изповедта.

– Знам! – изсъска Фицормонд. – Но душата ми е затънала в черен грях.

Ателстан поклати глава и понечи да стане.

– Не мога – повтори доминиканецът. – Каквото и да ми кажеш, ще мога да го разкрия само по заповед на Светия отец, папата, в Авиньон. Сър Брайън, не си честен. Защо ме изигра така?

Фицормонд вдигна поглед, очите му блестяха.

– Това не е измама – каза той. – Отче, искам да се изповядам. Трябва да ме изповядаш. Аз съм грешник in periculo mortis 14 14 (пат.) в смъртна опасност, заплашен от смърт. – Б. Р. !

Ателстан въздъхна. Сър Брайън беше прав. Канонът беше много строг по този въпрос: свещеникът беше длъжен да чуе изповедта на всеки, който смята, че го застрашава смърт. Да откаже би било ужасен грях.

– Съгласен съм – прошепна свещеникът.

Сър Брайън отново се прекръсти.

– Прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много години от последната ми изповед и се изповядвам пред лицето на Бога с надеждата да ме дари с божествената Си милост, когато ме застигне предстоящата смърт.

Ателстан затвори очи и се облегна назад. Изслуша литанията от грехове: нечисти мисли и действия, желания на плътта, алчност, избухлив нрав, мръсен език, както и дребните свади, които се случват във всяка общност. Сър Брайън призна за борбата си с греха, желанието си да върши добро и непрестанните си провали да се придържа към него. Ателстан, който беше опитен изповедник, разбра, че сър Брайън е добър, но много объркан човек. Накрая хоспиталиерът свърши и се отпусна на пети, но главата му все още беше наведена.