Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Какво стана с вдовицата на Бартоломю?

– Не знам. Пътищата ни се разделиха. Накрая с Моубри се почувствахме толкова виновни, че станахме хоспиталиери и дарихме на ордена богатството, което ни беше останало. Хорн се върна в града и стана влиятелен човек. Уитън започна служба при Джон Гонт– Фицормонд остави бокала на земята пред себе си. – Знаеш ли, отче, едва когато Уитън умря, осъзнах как ни е държал в зловещия си плен – Фицормонд замълча. – Видя ли голямата мечка в двора на Тауър?

– Да.

– Всеки следобед, когато съм тук – продължи Фицормонд, – отивам да я гледам. Мечката е убиец, но нещо у нея ме привлича. Уитън беше такъв. Сър Ралф превърна вината си във връзка между всички нас. С годините се успокоихме, че престъплението ни е било забравено и започнахме да се срещаме всяка година, за да празнуваме Коледа. Никога не споменавахме Бартоломю.

Ателстан кимна.

– Това е най-ужасното на греха, сър Брайън. Оставяме го да стане част от нас, като загниващ зъб, който търпим и забравяме.

Фицормонд потърка лицето си.

– Но какво стана преди три години? – попита Ателстан.

– Не знам. Дойдохме в Тауър като гости на Ралф за Коледа, вечеряхме, както обикновено в "Златната митра" в Пети Уелс, но когато се срещнахме със сър Ралф този път, той изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Всъщност той ни каза точно това и нищо повече.

Ателстан хвана китката на рицаря и го принуди да вдигне поглед.

– Изповяда ли всичко, сър Брайън?

– Всичко, което знам.

– А парчето пергамент?

– Напомняне за кораба, на който плаваше Бартоломю.

– А четирите кръста?

– Символизират четиримата приятели на Бартоломю.

– А сусамената бисквита?

Фицормонд въздъхна и изду бузи.

– Напомняне как Бартоломю ни спаси от убийците и предупреждение за смъртта ни.

– Знаеш ли кой уби сър Ралф и сър Джерард?

– Кълна се в Бога, не!

– Може ли Бартоломю да е оцелял?

– Възможно е.

Ателстан се вгледа във варосаните стени.

– Ами синът му? Сега трябва да е млад мъж.

Фицормонд вдигна рамене.

– Мислих за това и разпитах тук-там. Младият Бъргиш е бил убит във Франция. А сега, отче, как да изкупя греха си?

– Изкуплението е във вината, която носиш. Трябва да се молиш за душата на Бъргиш и за душите на сър Джерард и сър Ралф. И още нещо!

– Да, отче?

– Слез долу и повтори изповедта си пред сър Джон.

– Ще ме арестува за убийство.

Ателстан се усмихна.

– Сър Джон е стар войник и когато е трезвен, обича да изучава човешкото сърце. Той има повече състрадание в малкия си пръст, отколкото много свещеници в цялото си тяло. Ще те изслуша и вероятно ще изреве за чаша херес.

Фицормонд си тръгна и тихо затвори вратата след себе си. Ателстан отиде до прозореца и се загледа разсеяно в голямата сигнална камбана, която висеше неподвижно на заледеното въже над покрития със сняг вътрешен двор. Под светлината на слънцето, което вече клонеше към залез, тя блестеше като къс сребро. Ателстан се обърна и видя Фицормонд да говори тихо с Кранстън. Коронерът кимаше и слушаше внимателно изповедта на хоспиталиера.

Ателстан се върна в покоите на Филипа, но стаята беше пуста. Постоя малко, размишлявайки над разказа на Фицормонд – първо, убийствата на сър Ралф и Моубри са били свързани с ужасното предателство в Кипър преди толкова години. Второ, и тук Ателстан потръпна, щеше да има още убийства. Той събра писмените си принадлежности, докато мислеше над другите възможности. Първо, Бъргиш може би беше оцелял и се беше върнал, за да си отмъсти. Второ, някой друг, може би синът му, беше пристигнал тук, за да накара убийците на баща си да платят за смъртта му. Но ако беше някой от тях, как се беше промъкнал в Тауър, как беше ударил сигналната камбана и предизвикал падането на Моубри? Ателстан въздъхна. Убийството на сър Ралф беше просто в сравнение с трудностите около това на хоспиталиера.

Свещеникът потърка брадичката си с длан и си спомни, че беше обещал на Бенедикта да се срещнат в затвора "Флийт", където дърводелецът Саймън щеше да прекара последната си вечер на земята. Мисълта за Бенедикта го накара да се усмихне. Отношенията им бяха станали по-спокойни, по-нежни. После си спомни доктор Винсентий и се помоли лекарят да не я плени с неуловимия си чар. Усмивката му се разшири. Като си помисли само човек, той, доминикански свещеник, обрекъл се на безбрачие, ревнуваше една жена, с която би могъл да бъде само приятел.

Той се отърси от унеса си и огледа стаята. Убийствата... Какви други възможности имаше? Беше ли някой от някогашните приятели? Не Фицормонд, но може би търговецът Хорн? Или Колбрук беше разкрил тъмното минало на сър Ралф и осигуряваше осъществяването на собствените си амбиции под прикритието на отмъщение за предишни престъпления? Ателстан се уви с наметалото, взе писмените си принадлежности и огледа красиво избродирания гоблен, с който бе покрита облегалката на един стол. Разбира се, би било ужасно да си представи, че мистрес Филипа има хладнокръвието и присъствието на духа да бъде убийца, а Парчмайнър може да ѝ бъде съучастник. Капеланът Хамънд също имаше причина да е озлобен, а сър Фулк щеше да спечели много.