Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Какво стана после? – попита Ателстан.

Фицормонд се усмихна.

– Бартоломю постъпи смело. Каза, че ще изчака да види дали халифът ще ни награди, задето сме пробили отбраната. Но той не го направи, затова водачът ни задържа парите.

– И защо това да е било смело?

– Ако го бяха хванали, щяха да го разсекат от врата до слабините, да изтръгнат гениталиите му и да му ги пъхнат в устата, а отрязаната му глава щеше да бъде набита на кол над градските порти. Бартоломю се съгласи да скрие колана, при положение, че вземе половината от съкровището, а ние си поделим остатъка. Съгласихме се, през нощта избягахме от армията на халифа и по море стигнахме до Кипър.

– Това ли е връзката с кораба? – прекъсна го Ателстан.

– О, не. Пристигнахме спокойно в Кипър, но халифът прати убийци след нас. Хашишини, последователи на Стареца от планината, обучени убийци, които дойдоха през нощта. Бяха толкова самоуверени, че ни изпратиха предупреждение.

– Сусамена бисквита? – попита Ателстан.

– Да, но Бартоломю ги чакаше. Една нощ се промъкнаха в къщата ни, но той ни беше казал да спим на покрива, а през една пролука наблюдаваше спалнята. Знаеш ли – гласът на Фицормонд звучеше като насън, – че Бартоломю не трепна? Затвори тримата в стаята и ги уби – гласът на сър Брайън пресекна. – Той беше най-добрият – Бартоломю. Почтен и честен. Не съм срещал по-опасен воин, а ние го убихме!

Ателстан стана, взе каната с вино и отново напълни бокала му.

– Продължавай, сър Брайън.

– Бартоломю искаше да си отиде у дома, в имението си в Удфорд. Жена му беше болна, той се боеше и за живота на малкия си син. Същевременно имаше проблеми със сър Ралф Уитън – Фицормонд се вгледа в бокала си. – Ралф беше червеят в ябълката. Мисля, че тайно завиждаше на Бартоломю. Започна да спори за начина, по който трябваше да се подели съкровището, но Бартоломю не прие сериозно думите му. Той каза, че уговорката си е уговорка; той беше намерил съкровището, беше рискувал да понесе гнева на халифа и беше убил тримата убийци, изпратени по петите ни. Но каза, че вярва на кръвните си братя и ни остави съкровището, когато взе кораб от Кипър. – Фицормонд погледна Ателстан и доминиканецът започна да подозира каква е причината за рисунката върху пергамента.

– Какво стана с кораба, сър Брайън?

Рицарят изпразни бокала на една глътка.

– Няколко дни по-късно научихме, че Уитън е пратил тайно съобщение на халифа – той вдигна рамене. – Останалото е ясно. Корабът, с който пътуваше Бартоломю, беше нападнат и потопен.

Ателстан се обърна, когато вратата се отвори с трясък. Появи се Кранстън с разкривено лице и мътни очи.

– Какво става тук, по дяволите? – избоботи той. – Къде... – Той изрече сквернословие и погледна ядно рицаря. – Все още ли искаш да ме предизвикаш на дуел, сър Брайън?

Ателстан стана, хвана Кранстън за ръката, изведе го от стаята и затвори вратата.

– Сър Джон – дрезгаво каза той. – Изповядвам този човек.

Кранстън се опита да го изблъска встрани.

– Разкарай се! – изрева той. – Пет пари не давам!

– Сър Джон, това няма нищо общо с теб.

Ателстан блъсна коронера с цялата си тежест и той залитна назад по коридора. Когато си възвърна равновесието, сър Джон извади дългата си, зловеща на вид кама от канията и бавно отстъпи, приковал кръвясалите си очи в доминиканеца. Ателстан се облегна на вратата.

– Какво ще направиш, Джон? – тихо попита той. – Нима ти, кралският коронер, ще убиеш свещеник, колега и приятел?

Сър Джон спря и се облегна на стената, загледан в дебелите греди на тавана, положени върху каменни подпори.

– Да ми прости Бог, Ателстан – прошепна той. – Предай извиненията ми на сър Брайън. Ще ви изчакам долу.

Свещеникът отново влезе в стаята. Фицормонд държеше главата си с ръце. Ателстан го докосна леко по рамото.

– Забрави за Кранстън – той се усмихна. – Лае повече, отколкото хапе. Сър Брайън, искаше да чуя изповедта ти. Бъргиш е бил убит. Вината сигурно е била само на сър Ралф?

Фицормонд поклати глава и вдигна поглед.

– Не бъди снизходителен, отче. Ралф ни каза какво е направил. Можехме да го спрем. Можехме да предадем сър Ралф на правосъдието. Можехме да търсим по моретата, за да разберем дали Бартоломю не е оцелял.

– Възможно ли беше?

– Може би. Понякога маврите продават пленници на пазарите за роби. Но ние не го потърсихме там. Можехме да намерим вдовицата на Бартоломю и малкия му син, но и това не направихме – Фицормонд удари с юмрук дланта си. – Трябваше да екзекутираме сър Ралф. Вместо това станахме негови съучастници и си поделихме спечеленото по позорен начин богатство.