Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Не исках да го направя, отче. Бях самотен, бях пил твърде много.

– Знам – тихо каза Ателстан. – Бог да помогне на теб и на нея! – Доминиканецът се обърна към тъмничаря и му хвърли сребърна монета. – Това е за една хубава гозба.

Тъмничарят улови монетата и кимна.

– Една хубава гозба – повтори Ателстан. – Ще проверя.

Канеше се да си тръгне, когато Саймън извика:

– Отче!

– Да, Саймън?

– Ранулф, ловецът на плъхове, дойде да ме види днес. Наел го е някакъв касапин от кланиците. Каза, че си бил в Тауър заради смъртта на сър Ралф Уитън – дърводелецът се усмихна.

– Макар че вече се покаях, ми е добре да знам, че онзи негодник си е отишъл преди мен. Странно място е Тауър, отче.

Ателстан кимна. Усещаше, че Саймън иска само да го задържи.

– Веднъж работих там – продължи дърводелецът. – Странно място, по-лошо от това.

– И защо, Саймън?

– Тук поне килиите имат врати. В Тауър има тъмници, където влизаш, махат вратите и оставаш зазидан, докато умреш.

– Така ли? – усмихна се Ателстан. – Бог да е с теб, Саймън.

Свещеникът се качи по стълбите и се присъедини към Кранстън и Бенедикта. Не проговориха, докато не излязоха от затвора и вратата не се затръшна зад тях.

– Преддверието на ада – промъмори Ателстан, докато вървяха по Бойърс Роу под тъмната грамада на "Сейнт Пол". На Фрайди Стрийт сър Джон се накани да си тръгне. Ателстан го придърпа настрани и погледна в мътните му очи.

– Благодаря, че дойде, сър Джон. Потърси покой. Прибери се и говори с лейди Мод. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Кранстън се почеса по главата.

– Бог вижда, братко – единственото добро днес беше, че изслушах Фицормонд и помогнах на онова дете. Нали се сещаш, онова, което стоеше при просяка.

– И дойде с нас във Флийт.

– Да – промърмори Кранстън. – Не можах да издействам помилване за Саймън, братко, но му оказах една последна милост.

– Каква, сър Джон?

– Оставих монета на палача. Саймън няма да танцува. Ще го качат по-нависоко – Кранстън щракна с пръсти. – Вратът му ще се счупи и всичко ще свърши бързо – коронерът потропа с крака и погледна към звездното небе. – Най-добре се прибери бързо, братко. Звездите те чакат – той се обърна и потегли по улицата. – Иска ми се само – извика за последно – да бяхме намерили съветник Хорн!

Докато Ателстан и Бенедикта плаваха бавно обратно през тъмните, бурни води на Темза, Адам Хорн излезе от манастира "Братята на кръста" близо до Марк Лейн, северно от Тауър. Беше дошъл след вечерня, за да вземе съобщението, за което бе уведомен, че ще го чака там. Прошареният послушник му беше отправил беззъба усмивка и го беше поканил в къщата на вратаря.

– Тук е вече цял следобед – промърмори той и му подаде тънък свитък пергамент.

Хорн тревожно го разгъна, помоли монаха да му донесе свещ и бързо прочете съдържанието.

– Боже мой! – изстена той, когато надеждите му угаснаха. Рано сутринта беше получил парче пергамент с грубо нарисуван кораб и сусамена бисквита. Беше се опитал да скрие страха си от бедната си жена и беше отишъл в склада, където го чакаше друго съобщение: не трябвало да се прибира, а да отиде в манастира на "Братята на кръста", където тревогите му щели да приключат. Не бивало да се бои от нищо, а да се надява на подателя, който му желаел доброто. Но кратката бележка жестоко разби надеждите му: загадъчният автор се извиняваше, че не може да се срещнат и го молеше да го чака сред древните руини на северозапад от Тауър. Хорн скъса бележката, излезе от манастира и тръгна по тъмните, покрити с лед пътища, които обикаляха около фермите и селските къщички. Загледа се в звездното небе и потръпна не само от хапещия студ, но и от мрачни опасения пред онова, което го очакваше. Разумът му казваше да бяга, но беше чакал твърде дълго. Заплахата висеше от години като меч над главата му и той искаше да се изправи срещу нея веднъж завинаги. Солиден търговец със самочувствие, Хорн вярваше, че срещата може да сложи завинаги край на страховете му. Тогава щеше да се прибере, опростен от участието си в ужасното престъпление, извършено преди много години.

Дърветата свършиха и Хорн застана на границата на общинската мера. В далечината се виждаше мрачният силует на Тауър. Може би трябваше да отиде там. Той въздъхна отчаяно. Кой можеше да му помогне? Сър Ралф беше мъртъв, а оцелелият хоспиталиер надали щеше да се занимава с него. Хорн преглътна бързо, припомнил си своята вина. Трябваше ли да продължи? Погледна заледената земя и се заслуша разсеяно в студения вятър, който стенеше тихо между дърветата. Над него изграчи гарван, полетял на лов над тинестите земи край реката. Излая лисица. От пронизителния звук космите на тила му настръхнаха. Обзе го безпокойство. Обърна се и се загледа към калния път. Имаше ли някой там? Бяха ли го проследили?