Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Какво е това? – попита Бенедикта.

Тя вдигна крайчеца на наметката си, за да покрие носа си. Ателстан направи кръстния знак във въздуха и се помоли каруцата да продължи, но тя спря до тях. Каруцарят се опита да усмири конете, когато две мяукащи котки, които се биеха за плъх, изскочиха от сенките. Кранстън знаеше какво има в каруцата. Каруцарят беше палачът от Тайбърн.

– Не гледай – прошепна той.

Но Бенедикта се облегна с нараснало любопитство на ръката на Ателстан и застанала на пръсти, се взря над ръба на каруцата. Гледаше с ужас бледите, замръзнали трупове, които лежаха под дрипаво платнище. Крайниците им бяха сгърчени, около вратовете имаше дълбока пурпурна бразда, лицата им бяха разкривени, подути езици се подаваха между леденостудените устни, очите бяха избелени.

– Мили Боже! – изохка тя и се облегна на стената, когато каруцарят изплющя с камшик и каруцата продължи. – Какво беше това?

– Обесените от Елмс – отвърна Кранстън. – През нощта свалят телата от бесилката и ги карат в големите варници край Чартърхаус – той погледна свирепо вдовицата. – Казах ти да не гледаш!

Бенедикта повърна, и после, облегната на ръката на Ателстан, последва Кранстън през Лъдгейт и нагоре към Флийт.

Затворът с нищо не подобри настроението им: сиви намръщени стени, над които надничаха няколко мрачни сгради, и черна порта с арка, която зееше, сякаш искаше да погълне всеки нещастник, който я доближи. Кранстън дръпна звънеца, преведоха ги през малката врата, която се отваряше в тежката порта. Тъмничар ги въведе в стаята на вратаря; кланяше се и раболепничеше, когато разпозна сър Джон. Сега Ателстан беше доволен, че коронерът ги придружи. Минаха през голяма зала, където бяха затворени длъжниците; тук имаше дъбови пейки и две дълги маси от същото дърво, покрити с мазна мръсотия. Хората, събрани около тях, бяха мръсни и миришеха лошо – мъже и жени, облечени в излинели жакети и дрипави наметки. Проправиха си път през залата и по покрит с каменни плочи коридор, покрай прозорци е решетки, където нещастните длъжници протягаха купи за просия през решетките и хленчеха за милостиня.

Най-накрая слязоха по хлъзгави, напукани стълби в Подземието на прокълнатите, мястото, където държаха осъдените на смърт – огромно сводесто мазе е тъмници на отсрещната стена.

– Кого искате да видите? – рязко попита тъмничарят.

– Дърводелеца Саймън.

Тъмничарят се разбърза, извади ключ и отключи една от вратите.

– Хайде, Саймън! – изрева той. – Каква чест! Самият коронер на Лондон, доминиканец и красива дама. Кой може да иска повече?

Саймън се измъкна от килията. Ателстан едва го позна: лицето му беше цялото в рани, косата – дълга, въшлясала, мръсна и мазна. От дрехите му бяха останали само дрипи, беше окован. Саймън се заклатушка към тях и вдигна окованите си ръце, за да отметне косата си. Устните му бяха посинели от студ, а очите над жълтите, хлътнали бузи горяха от треска.

– Отче, носиш ли вест за помилване? – попита той е надежда.

Ателстан поклати глава.

– Не, съжалявам. Дойдох само да те видя, Саймън. Мога ли да направя нещо друго?

Дърводелецът погледна първо него, после Бенедикта, отметна глава и се смя истерично, докато тъмничарят не го удари през лицето. Осъденият се свлече на пода и се сви като бито куче. Ателстан приклекна до него.

– Саймън! – тихо каза той. – Саймън!

Дърводелецът вдигна глава.

– Искаш ли да те опростя? Ще чуя изповедта ти.

Мъжът отчаяно го погледна.

– Нищо не ти остава – прошепна Ателстан. – Утре по това време ще бъдеш с Бог, Саймън.

Дърводелецът кимна и се разплака като дете. Ателстан се обърна:

– Сър Джон, Бенедикта, моля ви, оставете ни за малко сами.

Те се отдръпнаха. Коронерът нареди на тъмничаря да ги последва и за втори път този ден Ателстан чу изповедта на човек, който се канеше да се срещне със смъртта. Отначало Саймън говореше бавно и Ателстан с мъка се бореше да запази спокойствие, докато студът от тъмниците проникваше през расото му и вледеняваше краката му, но после дърводелецът започна да излива чувствата си. Гореше за всичко – мъчителен разказ за упадък, достигнал дъното с изнасилването на дете. Ателстан го изслуша, опрости го и стана, разтривайки схванатите си крака, за да им върне топлината. Тъмничарят се върна.

– Утре, Саймън – прошепна Ателстан, – ще мисля за теб. И още нещо, Саймън!

Осъденият вдигна поглед.

– Ще си спомниш ли за мен пред Божия престол?

Дърводелецът кимна.