Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Ти не си привидение! – изръмжа търговецът. – А ако си, върни се в ада, където ти е мястото!

Той извади арбалета, но в същото време големият меч изсвистя във въздуха и отдели за миг главата от раменете му. Отрязаната глава се завъртя като топка във въздуха; тялото остана право няколко секунди, обляно във фонтан от гореща червена кръв, преди да се стовари върху окървавения лед. Палачът в бойни доспехи изчисти внимателно меча, извади ножа си и коленичи до потъналия в кръв труп на жертвата си.

Няколко часа по-късно сър Джон Кранстън, мърморейки и ругаейки под нос, стигна от уличката "Блайнд Баскет" по Минсинг Лейн до Фенчърч Стрийт. Едва се беше зазорило и сър Джон, който не успя да заспи, беше станал рано, за да говори със съветник Венабълс за изчезналия Роджър Дроксфорд, все още издирван за убийството на господаря си, чийто обезглавен труп коронерът беше открил. Сър Джон беше прекарал неспокойна нощ, беше се мятал в голямото си двойно легло. Беше се опитал да запази спокойствие, но продължаваше да кипи от гняв заради непреклонното мълчание на Мод въпреки молбите и въпросите му. Единственият ѝ отговор беше да прехапе устни, да поклати глава и да се извърне, обляна в сълзи. Накрая Кранстън беше станал и беше отишъл в личния си кабинет, но след като бе установил, че е неспособен да се съсредоточи, се бе дооблякъл и тръгнал да буди Венабълс. Кранстън се усмихна злостно. Щеше да му достави удоволствие да покаже на добрия съветник какво е да те събудят призори. Но съненият Венабълс не можа да му каже нищо повече за Дроксфорд.

– Не може да е стигнал далеч, сър Джон – промърмори той сънено. – Бог знае, че в това време само глупак би се опитал да избяга от града, а обявихме описанието му и наградата – Венабълс се беше усмихнал. – Все пак, сър Джон, той е човек, когото биха забелязали.

– Какво искаш да кажеш?

– От едната му ръка липсват два пръста, а лицето му е покрито с космати брадавици – съветникът се уви с обточената си с кожа роба и запристъпва неспокойно по плочите на коридора, давайки на коронера да разбере, че трябва да си тръгне. – Какво му е толкова специалното на този Дроксфорд, сър Джон?

– Специален е, защото е убиец; престъпник, откраднал повече от двеста лири от парите на господаря си, а по всичко личи, че ще се измъкне!

Венабълс хвърли поглед към ядосаното лице на Кранстън и се съгласи. После сър Джон си тръгна, ругаейки тихо кралските служители, които не си вършеха работата. Но в сърцето си Кранстън знаеше, че не това го дразни. Историята в Тауър все още си оставаше загадка. Избягалият Дроксфорд и кроткият съветник просто бяха най-достъпните жертви за лошото му настроение.

Той зави по още пустата Ломбард Стрийт и тръгна към големите стеги на Поултри 18 18 poultry – (англ.) букв. домашни птици, уличките в този район, Поултри, Милк Стрийт, Бред Стрийт, носят и досега името на различните продукти, които са били предлагани на пазара Чийпсайд. – Б. Пр. . Група стражи стояха около просяка, чиито ръце и крака бяха здраво стегнати. Лицето му беше застинало, очите – отворени.

– Какво има? – изрева Кранстън.

Стражите запристъпваха от крак на крак.

– Някой е забравил да го освободи нощес – обади се един от тях. – Горкият негодник е замръзнал.

– Тогава някой друг негодник ще си плати! – изрева в отговор сър Джон и продължи по широката улица покрай група нощни птици – проститутки и дребни мошеници, оковани заедно. Водеха ги към голямата желязна клетка на Кондюит Стрийт.

Прислужница с уплашено лице му отвори вратата. Внезапно сър Джон спря и присви очи. Беше ли зърнал някаква сянка в страничната уличка до къщата? Върна се. Нищо. Кранстън поклати глава, закле се наум, че ще пие по-малко херес, мина покрай разтревожената прислужница по коридора и влезе в кухнята, настлана с каменни плочи. Благодари на Бога, че Мод я няма, беше уморен от разправиите им.

– Някакви съобщения? – излая той към унилия Лейф, който седеше на любимото си място в нишата до голямото огнище. Еднокракият просяк вдигна глава от купата със зеленчуци и месо с подправки и поклати глава.

– Не, сър Джон – каза той. – Но лъснах калаените чинии.

– Добре – изръмжа коронерът. – Поне някой в този град работи.

Кранстън си наля голяма чаша вино и грабна бялото хлебче, което готвачката беше оставила да изстива на кухненската маса. Късаше парчета от хляба и шумно сърбаше от чашата, вперил гневно поглед в огъня. Чудеше се какво да прави. Убийствата на Уитън и Моубри в Тауър още не бяха разгадани. Не беше успял да намери и Хорн. Сър Джон знаеше, че е въпрос на време, преди работодателите му в кметството или, още по-лошо, регентът в двореца Савой, да поискат сметка за работата му. На вратата рязко се почука.