Пол Дохърти - Домът на Червения убиец

– Не искам смъртта ти – отвърна той. – Искам мъртвите в гробището ми да почиват така, както иска Бог. Искам да си заминеш, докторе – Ателстан стана и отупа расото си. – Съжалявам, че те ударих – той погледна Винсентий в очите, – но трябва да се махнеш оттук. Не знам къде ще отидеш и не ме интересува, но до седмица искам да си напуснал града. – Внезапно Ателстан почувства умора и слабост и осъзна, че от доста време не е хапвал. Спомни си, че Кранстън го чака и погледна отново към лекаря. – Затова – добави той – ми дължиш услуга.

Винсентий се облегна.

– Каква е тя, отче?

– Всъщност са две. Първо, имал си посетителка – лейди Мод Кранстън. Защо беше дошла тя?

Винсентий се усмихна.

– Въпреки че е в трийсетата си година, лейди Мод е enceinte.

Ателстан го зяпна невярващо.

– Носи дете?

– Да, свещенико. От около два месеца. И тя, и детето са здрави, но се бои, че сър Джон няма да ѝ повярва. Не иска да го разочарова. Мисля, че са загубили дете преди години.

Ателстан кимна и лекарят се наслади на слисаното му изражение.

– Тя ми каза за сър Джон и аз деликатно ѝ препоръчах да се откаже от удоволствията на плътта. Доколкото знам, съпругът ѝ е мъж като планина.

– Да – отвърна Ателстан, все още изумен от откритието си. – Сър Джон определено е такъв.

– А втората услуга, отче?

– Служил ли си в Светите земи?

– Да. Известно време практикувах в болниците в Тир и Сидон.

– Ако срещнеш някого там, как го поздравяваш?

Сега лекарят изглеждаше изненадан.

– Шалом – отвърна той. – На езика на семитите означава "Мир вам".

Ателстан вдигна ръка.

– Доктор Винсентий, сбогом. Не очаквам да се видим пак.

– Свещенико?

– Да, лекарю.

– Заради това, което направих ли се радваш, че си тръгвам, или защото няма да видя пак вдовицата Бенедикта? Ти я обичаш, нали? Ти, който бързаш да обвиниш другите!

– Не, не я обичам – отсече Ателстан.

Но още докато затваряше вратата след себе си, знаеше, че подобно на свети Петър се отрича от истината.

Сър Джон Кранстън, градски коронер, седеше с мътен поглед, обзет от самосъжаление, в един ъгъл на "Светия агнец" и гледаше към Чийпсайд. Беше изпил цяла кварта ейл. Ателстан още го нямаше, затова реши да се прибере. Щеше да се разправи с жена си като мъж на място – със сурови обвинения и изненадващи въпроси – но му се искаше доминиканецът да беше дошъл. Нуждаеше се от съветите му за толкова много неща.

Той се облегна на стената и огледа кръчмата. Последното убийство в Тауър беше ужасно. Беше отишъл да види осакатеното тяло на Фицормонд: половината му лице беше откъснато, а трупът така обезобразен, че не би било възможно да се разпознае. Той потърка страната си. Отначало Колбрук беше решил, че е било злополука.

– Току-що се беше смрачило – съобщи му помощникът. – Фицормонд, по обичая си, беше отишъл да гледа мечката. В един миг всичко беше спокойно, в следващия сякаш Сатаната изскочи от ада. Мечката се освободи и разкъса безпомощния хоспиталиер. Повиках стрелци и убихме мечката – Колбрук вдигна рамене. – Сър Джон, нямахме избор.

– Случайно ли се е освободила мечката? – попита коронерът.

– Отначало мислехме така, но когато огледахме звяра, открихме това в един от задните му крака – помощник-комендантът подаде на Кранстън малка стрела, като от арбалет, с какъвто би ловувала дама.

– Кой беше в Тауър по това време?

– Всички – отвърна Колбрук. – Аз, мистрес Филипа, Растани, сър Фулк, капеланът Хамънд – всички освен мастър Джефри, който се беше върнал в магазина си в града.

Кранстън беше му благодарил и беше отишъл в занемарената, влажна постройка до "Сейнт Питър ад Винкула", където лежаха обезобразените останки на Фицормонд, чакащи да бъдат зашити в саван. Трупът беше ужасна гледка – просто една кървава купчина месо. Кранстън си беше тръгнал колкото се може по-бързо, разпита всички, които намери и заключи, че стрелата е била изстреляна от някой скрит стрелец. Това бе вбесило мечката, тя бе изтръгнала халката и нападнала Фицормонд.

Кранстън огледа още веднъж кръчмата, въздъхна и притвори очи. Няма ли начин да разрешим това убийство, помисли си. И къде, по дяволите, е Ателстан?

– Милорд коронер?

Кранстън отвори очи.

– Къде беше, свещенико? И защо се хилиш?

Ателстан се усмихна и извика на кръчмаря:

– Две чаши от най-хубавото ти бордо! Говоря сериозно – той седна, без да престава да се усмихва на сър Джон. – Милорд коронер, имам новини за теб.