Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Май са се опасявали, че ще направим многолюден лагер и ще разорем всичко наоколо – отбеляза Натали.

– Отчасти, да. Но основният проблем беше времето и това, че трябваше да се съгласим да оставим тук всичко, което открием, което, както знаем, няма как да се случи. От тази гледна точка, колкото по-малко хора имаме на терен, толкова по-малко свидетели.

– Предполагам, че йорданците считат всичко, което открием на тяхна територия, за своя собственост – изтъкна Стивън.

– Да, но вече се погрижихме за това. Назначиха ни инспектор, който така и няма да се появи тук. Сигурно сега си седи вкъщи и брои новопридобитото си богатство, а когато дойде времето, ще напише доклад, че не сме открили нищо.

Шосето свърши неочаквано в Т-образно кръстовище на брега на Мъртво море. Продължиха на юг покрай многобройни хотели и комплекси. Районът беше превърнат в голям туристически център, където местни и чуждестранни туристи прииждаха на тълпи.

– Това "Мариот"ли беше? – попита Натали, когато минаваха покрай поредната голяма група постройки.

– Да. За съжаление, няма да отседнем тук. Имаме резервирани палатки и надуваеми дюшеци – поясни Муди.

Четирилентовата магистрала премина в обикновен път, който се спускаше стръмно към морето. Движението беше рехаво, а когато излязоха от туристическата зона, съвсем изчезна. Дори при увеличен на максимум климатик, чувстваха горещината, лъхаща от прозорците, и всички осъзнаха, че това са може би последните минути, които прекарват на прохлада за доста време напред.

Накрая колите спряха на прашен паркинг отстрани на пътя с няколко мизерни, боядисани в червено кабинки – тоалетни за туристите. Имаше още няколко спрели коли, но наоколо не се виждаше никой освен един побелял старец, който обслужваше паркинга.

– Стигнахме – напевно обяви Муди и изгаси мотора.

Когато отвориха вратите, изгарящата жега ги лъхна като от нажежена пещ, и всички с нежелание се измъкнаха под ослепителното слънце. Муди проведе разговор по сателитния телефон, после се обърна към Стивън:

– Хеликоптерът ще пристигне след няколко минути.

Стивън погледна устието на Уади Муджиб – прекрасен каньон, издълбан в светлите варовици, чиито стени се издигаха на стотици метри от двете страни.

– Има змии, скорпиони и отровни паяци колкото искаш, затова внимавайте да не ви ухапе нещо, от което може да умрете. Докато успеем да ви транспортираме, ще сте предали богу дух – предупреди той.

– Не се шегува – потвърди Муди. – В багажа имаме аптечка за първа помощ, но тя няма да помогне много, ако ви ухапе неподходящата гадина. Затова внимавайте къде стъпвате. Тук има достатъчно смъртоносни твари, за да ви убият сто пъти, затова не забравяйте, че не сме в центъра на Лос Анджелис.

– В Ел Ей също не е пикник – отбеляза Натали. – Явно отдавна не си бил там.

Всички се засмяха, отърсвайки се от стреса, който се бе натрупал заради безжалостния пек.

На паркинга отби йордански военен камион и от него слезе офицер. Приближи се предпазливо до групичката и се обърна към Лука като към най-възрастен. Поздрави ги с добре дошли на развален английски от името на йорданското правителство и ги увери, че колите им ще бъдат под денонощна охрана. Явно не знаеше какво друго да каже, затова Муди му благодари на арабски за вниманието и любезния жест да ги посети.

Офицерът явно остана доволен, върна се при камиона, качи се и удари по тавана, за да даде знак на шофьора да кара. Посланието беше ясно – военните ги наблюдаваха.

– Това е резерват и ако иска да влезе, човек трябва да си извади разрешително – обясни Лука. – Властите няма да издават разрешения, докато не приключим с разкопките.

Натали се приближи до Стивън и се загледа към каньона.

– Стивън, прекрасно е – възкликна тя. – Не бях виждала такава красота.

Права беше. Невероятната гледка всяваше страхопочитание. Малкият поток се беше врязвал в скалата милиони години, за да създаде този спиращ дъха спектакъл. Малцина имаха шанса да изпитат това, което те щяха да преживеят.

Романтичният момент беше прекъснат от бумтене на витла и на паркинга бавно се спусна средно голям военен хеликоптер. Всички нарамиха чантите си и се отправиха през облака прах към машината. Екипажът пое багажа, членовете на групичката се качиха и излетяха за краткия полет.

Стивън гледаше внимателно, докато летяха над каньона и завиха надясно при разклонението на реките. След около шест километра стигнаха до сухата, сравнително равна местност, която според него щеше да е подходяща за лагер. Речното корито беше постлано със сив чакъл, леко наклонено, но достатъчно широко, за да кацне хеликоптер, ако няма вятър. Можеха да разпънат палатките в периферията, за да не бъдат издухани от роторите.