Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Извикай пак хеликоптера да донесат нов джипиес. Имам координатите на лаптопа, но ми трябва устройството. В противен случай през следващите три дни ще тъпчем на едно място и само ще си хабим силите напразно.

– Ще видя какво може да се направи – обеща Муди и тръгна към палатката за сателитния телефон.

Първата нощ беше гореща, но най-големият и непредвиден проблем се оказа шумът. Или по-скоро неговата липса. Освен някое и друго минаващо животно около лагера не се чуваше нищо и много скоро Стивън установи, че трима от членовете на групичката хъркат. При това силно. С Натали се въртяха и мятаха през цялото време, слушайки среднощния концерт от тежко дишане, и почти не успяха да мигнат. Още две седмици така щяха да са истински ад.

Преди да легнат, Муди беше извадил оръжията и ги раздаде – няколко автомата М-4 и шест полуавтоматични пистолета "Колт“, калибър 45. Натали сръчно провери своя, като освободи и пак сложи предпазителя, преди да го прибере под възглавницата си. Направи същото с единия автомат и го остави до леглото. Стивън отдавна не беше стрелял – повече от двайсет години, но когато взе автомата, имаше чувството, че цял живот е държал оръжие. Предполагаше, че това не се забравя – като карането на колело.

Муди присви очи на слънцето и тръгна към полевата кухня, за да си вземе нещо за пиене. Слушаше внимателно човека, с когото говореше по телефона. Взе бутилка вода от хладилника и я допря до челото си.

– Добре. Опитай се да изпратиш още днес, без това сме за никъде. И провери дали работи. Обади ми се, когато има нещо ново.

Приближи се до Стивън с телефон в ръката.

– Ще се опитат да намерят джипиес и да го изпратят. Надявам се да са тук преди мръкване.

Двамата се спогледаха. Беше осем сутринта, а жегата вече бе нетърпима.

Стивън кимна за благодарност и отново заоглежда стените на каньона за нещо необичайно.

Този ден нямаха късмет.

Плувнали в пот, Артуро и Франсоа си почиваха до мястото, където копаеха от няколко часа. Почвата бе смесица от камъни и прах с наслоения от пясък, затова не беше прекалено трудно да се копае – стига температурата да не минаваше четиридесет градуса. Жегата страшно забавяше работата. Можеха да копаят десет-петнайсет минути, след което се налагаше да почиват поне още толкова и да възстановяват водата и солите, които губят с потенето. Бяха направили сянка от брезент и няколко кола и тя им осигуряваше известно облекчение от жестокия пек.

Брезентът изплющя от внезапен полъх откъм каньона – горещ и сух, но благодатен след почти цял ден в тежкия и неподвижен въздух. Двамата мъже се втренчиха отчаяно в последния си изкоп. Беше жалко постижение, както и да го погледнеш. Бяха успели да изкопаят дупка с площ около два квадратни метра и дълбочина метър – същата като предната, която беше на около пет метра по-натам. Освен разриването на някой и друг скорпион или змийско убежище, усилията им бяха безплодни. Каквото и да бе това, което търсеха, явно не беше тук.

Крос се включи в копането за около час, но Лука го извика и след това не дойде. И по-добре, помисли си Франсоа. Бяха постигнали бавен, но постоянен ритъм – Артуро с кирката, а той с лопатата. Един допълнителен помощник само спъваше работата им, вместо да ги улеснява. Франсоа спомена това на Крос малко преди той да си тръгне – учтиво, но искрено. Двамата тамплиери бяха тук, за да осигурят физическата сила. Докторът бе по-ценен при изучаването на терена и търсенето на възможни знаци за присъствието на това, което търсеха.

Отново излезе вятър и този път не утихна, а постепенно се усили, като донесе пясък от пустинята и вдигна в каньона прах, отчасти и от тяхното копане. След като неуспешно се опитаха да продължат работата, радиостанцията изпращя и Крос ги извика да се прибират в лагера. Работният ден беше приключил, поне за тях. Двамата мъже взеха водата и инструментите и гладни и изтощени доволно тръгнаха надолу към реката на около километър под тях.

Вятърът продължи да се усилва и когато стигнаха до лагера, вече заплашваше да събори палатките. Укрепиха кухнята и тоалетните, после се присъединиха към усилията на другите да заздравяват закрепването на палатките в каменистото речно корито. Това беше шамал – северният вятър, за който Стивън ги бе предупредил, че може да продължи цяла седмица. Обикновено не беше голям проблем, но се усилваше заради ефекта на фунията в каньона, който правеше поривите му непредвидими.