Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Сателитният телефон на Муди иззвъня и той изкрещя няколко кратки нареждания. След няколко минути хеликоптерът се появи иззад близкото било. Летеше бавно заради възходящото течение. Спусна се внимателно, като се тресеше от турбуленциите, и на трийсетина метра над речното корито залитна обезпокоително към стената на каньона под действието на рязък порив. Телефонът отново иззвъня. Муди запуши едното си ухо, за да намали шума от витлата, и се взря сред прашния облак, като придържаше обемистите слушалки, притиснати към другото си ухо.

– Не могат да кацнат. Опасно е. Могат да се опитат да дойдат утре или да се спуснат максимално и да ни пуснат джипиеса – изкрещя на Стивън.

– По дяволите. Добре, хайде да вземем онзи брезент. Всеки да хване един край. Така ще осигурим по-голяма площ, за да уловим устройството. – Стивън извика на Натали, която се бореше с едно колче на палатката на няколко метра от тях. – Натали! Ела да помогнеш за секунда.

Тя се приближи и той бързо ѝ обясни плана. Взеха платнището и махнаха тежките камъни, с които някой го беше затиснал, за да не отлети. Извикаха Артуро да хване четвъртия ъгъл, разпънаха брезента и се наместиха под хеликоптера, който отново се опита да се спусне. Когато машината се сниши до двайсетина метра над речното корито, страничната врата се отвори и отвътре се показа глава, после – ръка, която държеше малка картонена кутия. Човекът с кутията се обърна към пилота, за да му даде указания, и машината се премести няколко метра вляво. Пуснаха кутията и тя полетя към тях.

Друг порив промени траекторията ѝ и в този миг стана ясно, че няма да успеят да я уловят с платнището. Натали пусна своя край и хукна към реката, без да изпуска от очи предмета. Скочи като ръгбист, препъна се и падна, но хвана кутията. Омекоти удара с рамото, но кръглите, гладки речни камъни все пак я контузиха и когато се изправи победоносно и вдигна джипиеса с дясната си ръка, лявата ѝ кървеше от множество драскотини.

Стивън изтича при нея, докато хеликоптерът се издигаше, прегърна я внимателно и огледа раните.

– Добро хващане.

– Благодаря. В гимназията се мотаех все с момчетата и играех доста бейзбол. – Тя присви очи, когато Стивън докосна една от драскотините. – По-внимателно. Боли.

– Сигурен съм. Хайде да те почистим и превържем. Довечера ще ти дам допълнителна порция бира като награда за героизма.

– Няма да ти се отвори парашутът – измърмори тя.

– Разкри ме. – Стивън погледна пак ръката ѝ. – Хайде, ще те закърпя и после ще вкарам координатите в джипиеса от лаптопа. Утре би трябвало работата да потръгне повече. Трябва ли да те нося?

Натали го изгледа укорително:

– Това са само няколко драскотини, здравеняко. Но пък ако ще помогне на варварската ти завоевателска фантазия, заповядай – носи ме!

Успокоен, че тя е добре, Стивън я хвана за здравата ръка и двамата се върнаха при останалите от групата, които се мъчеха да укрепят лагера срещу виещия вятър.

Следващата сутрин започна по-добре. Шамалът все още духаше, не беше спирал цяла нощ, но около полунощ отслабна до приемливо ниво. Стивън стоеше с Артуро и Франсоа близо до върха на склона над стената на каньона с новия джипиес в ръка. Намираха се на трийсет метра от направените предния ден разкопки.

– Това е първият участък, който съм програмирал. От тук до онзи камък… – Стивън посочи с апарата. – … и надолу по онзи склон. Това е най-вероятното място. Сигурни ли сте, че нямате нужда от помощ, Артуро?

– Благодаря, но да. Нали за това сме дошли. Не се притеснявай за нас. Твоята работа ще започне, когато намерим онова, което търсим. – Артуро се усмихна. – А какво е то всъщност?

– Де да знаех. Очевидно търсим нещо закопано, създадено от човешка ръка. Може би древно ковчеже или нещо, издялано от камък. Всичко освен пръст и скала – отговори Стивън, като изрита един камък надолу.

– Заровено съкровище, а? – отбеляза Франсоа, като нарами кирката.

– Нещо такова. Ще остана при вас, ако нямате нищо против. В случай че намерим нещо, така ще спестим време за свалянето му до лагера.

– Разполагай се. Имаме сгъваеми столове при хладилната чанта и ако вятърът не се засили, платнището ще ти пази сянка.

Артуро избърса потта от челото си с кърпата, която носеше, и взе лопатата. Тримата погледнаха към слънцето, издигащо се в маранливото небе, обещавайки поредния ден на безмилостен изгарящ пек. Стивън погледна часовника си. Беше седем и половина, а вече напичаше. Той се упъти към мижавата сянка под брезента, като заобикаляше змийските дупки, с които бе осеян склонът.