Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Какво чакаме тогава?

Натали преджапа плитката рекичка и за трийсет секунди вече бе в основата на каньона. Стивън неволно отбеляза колко добре ѝ се отразява животът сред природата. С къси панталонки и зелена военна фланелка тя го привличаше като магнит дори в адската жега.

За двайсет и пет минути излязоха на най-високото място и въпреки че вървяха с умерена крачка, плувнаха в пот. Спряха да поемат дъх, след като преодоляха близо сто и двайсет метра денивелация. Стивън ритна разсеяно пръстта.

– Отдолу изглеждаше много по-лесно. Тук има едно голямо нищо – измърмори, като оглеждаше земята за някакъв знак.

– Откъде ще започнем? – попита Натали, леко задъхана.

– Да пийнем вода и да си починем няколко минути. Не искам да припаднем от изтощение. Можем да започнем… тук.

Стивън хвърли лопатата на няколко метра, остави хладилната чанта на земята и извади две бутилки.

След като утолиха жаждата си, започнаха да копаят. Първите трийсет сантиметра беше лесно. После стана по-трудно, а на първия метър вече бе невъзможно. Удариха в скала. Стивън се премести встрани и продължи изкопа, разшири го до десет метра дължина и един ширина. Натали работеше в другия край и когато пак спряха за почивка, видяха, че Артуро и Франсоа им махат от горе. Те също им помахаха и продължиха да копаят. След два часа Натали беше готова да се откаже, но изведнъж лопатата ѝ удари нещо… различно. Тя го разчегърта и видя, че е камък, но закрепен с примитивен хоросан. Опасявайки се да не е сгрешила, продължи да разчиства чакъла и пръстта, докато не се увери, че е попаднала на нещо.

– Стивън.

Той се обърна.

– Какво има?

– Кажи пак какво търсим.

– Не знам. Нещо създадено от човек – отговори той, като обърса струйките пот от лицето си.

Натали го погледна, зачервена от слънцето въпреки обилно нанесения крем против изгаряне и бейзболната шапка с козирка, която ярко се открояваше на склона по средата на нищото. Изпита внезапен и неочакван прилив на емоции – комбинация от привличане, съчувствие, възхищение и душевна болка – и изведнъж осъзна, че това, което чувства, може би е любов, за първи път в живота ѝ. Различна от любовта към баща ѝ и от влечението към предишните ѝ сексуални партньори. Това беше друго. Беше истинско.

Не сподели мислите си със Стивън. Просто се усмихна и каза:

– Мисля, че го намерих.

Час и половина по-късно Артуро и Франсоа вече бяха при тях и разчистваха пръстта. Разкриха грубо иззидана стена от средни по големина речни камъни.

– Представяте ли си как са мъкнали тези камъни дотук? – недоумяваше Натали.

– Който го е направил, е искал да е сигурен, че ще издържи така дълго време – отбеляза Стивън. – Сигурно им е била нужна цяла седмица, за да я построят, въпреки че не е толкова голяма.

Лука и Муди дойдоха от лагера с чук и железен лост, агентът от ЦРУ носеше и фенерче.

– Какво открихте? – попита Лука, задъхан от изкачването.

– Стена. Много древна, както изглежда – докладва Стивън.

– Стена ли?

– Да. Въпросът е какво има зад врата номер едно… – каза Натали.

– Какъв е планът? – попита Муди.

– За начало ще съборя стената – отговори Стивън.

Взе големия чук от Муди и фрасна зида в горната част. Камъните поддадоха, срутиха се навътре и зад тях се отвори черна дупка.

– Артуро, Франсоа, идете да донесете още вода и фотоапарат. Явно ще се забавим – нареди Лука на двамата по-млади мъже и те неохотно събраха инструментите си и тръгнаха към лагера. – Засега предпочитам това да остане само между нас – обясни тихо той. – Не знам какво ще открием, но предпочитам да не го показваме пред повече очи от необходимото.

– Твоя работа. Ти решаваш – каза Стивън и онова замахна с чука.

Камъните се разклатиха, но иначе – нищо. Той удари отново и още един камък падна. Муди се притече на помощ с лоста и го използва доста умело.

За двайсет минути разчистиха голяма част от изкуствената преграда и отзад се откри пещера – дупка във варовика, образувана преди хиляди години. Натали погледна надолу към лагера и видя Артуро и Франсоа да пълнят една торба с провизии. Обърна се и срещна погледа на Стивън.

– На кого се пада честта? – попита той.

Лука им даде знак да влизат.

– Дамите са с предимство – каза Муди, като подаде фенерчето на Натали.

Тя го взе и се поколеба, после си пое въздух и влезе в мрачната подземна кухина. Направи няколко крачки и спря, за да могат очите ѝ да се адаптират, наслаждавайки се на по-хладния, макар и застоял въздух. Стивън влезе след нея с чука, после – Муди. Лука вървеше последен. Пещерата бе изненадващо широка и дълбока, около десет метра навътре от отвора. Стените бяха от същия светъл варовик като каньона. Стивън осъзна, че очите му вече са привикнали с тъмното и вижда доста добре.