Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Върху примитивен пиедестал от мека скала в единия край на камерата имаше древна каменна плоча, върху която лежеше грубо изработен трънен венец. Четиримата се приближиха с трепетно очакване. Натали насочи фенерчето към надписа, издялан върху камъка. Лука издиша шумно.

– Това е… невероятно – прошепна с благоговение.

– Това ли е, което си мисля? – попита Стивън.

Лука не отговори. Стивън го погледна в очите.

– Това ли е? – настоя.

– Какво казва надписът? – попита Натали.

– Казва… "Бог изпрати сина Си като Божествена светлина“ – прошепна духовникът.

– Значи… това е тръненият венец от кръста, така ли? – попита Муди.

– Може би. В смисъл, при тези обстоятелствата… – Лука звучеше объркано.

– Бих казал, че е, ако съдим по надписа. Който, ако не се лъжа, е на арамейски – отбеляза Стивън.

Лука се изненада:

– Разбираш ли арамейски?

– Само няколко думи – от едни древни пергаменти, които изучавах преди години. Но ти очевидно разбираш.

– Не е необичайно сред висшия клир. Все пак Ерусалимският талмуд е на арамейски – обясни Лука.

– Не изоставате от конкуренцията, а?

– Не бих се изразил по този начин…

– Сигурен съм. Но дори аз мога да разчета думата "Йешу“. – Стивън отново се вгледа в надписа. – Означава "Исус“ – за тези, които са бягали от часовете по древни езици в гимназията.

– Прав си, разбира се.

– Какво друго пише? – попита Муди.

– Хайде, само няколко думи са, Лука – настоя Стивън.

Лука се вгледа в примитивните букви, покашля се и прошепна:

– "Аз живея във всеки от вас. Обичайте ближните си.“

– Значи… това е последното евангелие – тихо каза Муди.

Четиримата се втренчиха със страхопочитание в плочата.

Натали наруши мълчанието:

– Стивън, ела! – Беше отишла в дъното на пещерата.

– Какво има? – тихо попита той.

– Друга стена.

Стивън погледна към мястото, което тя осветяваше с фенера. Там имаше друга преграда, иззидана със същите камъни и хоросан като тази, която току-що бяха разбили. Стивън се спогледа с Муди и кимна. Вдигна чука и замахна странично към мястото, където стената опираше в скалата. Чукът отскочи и се разлетяха отломки, но звукът беше от нещо кухо. Удари още веднъж и камъкът леко поддаде.

С Муди започнаха да се редуват да рушат преградата и след още четвърт час повечето камъни бяха струпани на купчина. Шумът от ударите бе оглушителен, но никой не искаше да излезе от пещерата. Сякаш бяха пуснали корени. Дори когато прахта се уталожи след последния удар, никой не се приближи до новия отвор. След кратко колебание Натали отиде при Стивън с фенерчето и го хвана за ръката. Той насочи светлината към дълбините на пещерата и видя няколко предмета, подредени край варовиковата стена: груба кожена торба, чифт износени сандали, очукано копие.

Двамата влязоха плахо в нишата и светлината зашари из вътрешността ѝ, докато спря върху нещо с формата на човек. На земята лежеше проснат по гръб скелет. обърнал празни очни орбити към тавана и покрит с останки от изгнил тънък плат. Четиримата стояха като вкаменени.

Муди първи наруши мълчанието:

– Става зловещо. Аз се махам. Лука, пусни ме да мина. Имам нужда от чист въздух – заяви той и тръгна към изхода на пещерата.

– Това няма да стане – каза италианецът и го фрасна в тила с тежкия си стоманен пистолет.

Муди се свлече безжизнен, главата му издумка на земята. Под черепа му се образува локвичка кръв.

Стивън бавно се дръпна до стената, като издърпа и Натали със себе си. Лука насочи пистолета към тях.

– Не мърдайте.

Натали гледаше с широко отворени от ужас и изненада очи. Стивън зададе очевидния въпрос:

– Защо?

Лука въздъхна – звук на изтощение и безсилие.

– Има ли значение?

– За мен има.

Италианецът се подвоуми, сякаш водеше вътрешна борба, после заговори тихо и монотонно:

– Църквата е единственото семейство, което съм имал. Дал съм ѝ целия си живот. И въпреки това с очите си станах свидетел как губи значението си, въпреки че защитавах честта ѝ и се борих за добрата кауза. От самото начало знаех, че каквото и да намерим тук, ще бъде скрито, докато група уплашени старци обсъждат възможните последствия и значението му за собствената им власт. В крайна сметка ще се окаже, че всичките ми усилия са били в служба на една отмираща институция, твърде страхлива, за да направи това, което трябва. – Махна със свободната си ръка. – Това тук ще остане скрито, докато църковните власти обсъждат дали светът трябва да узнае истината. Това не ме огорчава, с възрастта станах прагматик. Аз съм таен воин от тайна секта на Църквата, която се бои да предприеме смели действия, за да възвърне жизнеността си. И сигурно ми е омръзнало да гледам отстрани и да водя аскетично съществуване, посветено на една от най-богатите институции на планетата.