Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Предполагам, че там е адски пек.

– Да, в този сезон е горещо. Макар че Мъртво море действа като буфер за жегата.

– Добре, имаме крепостта, жената на Лот и игрека.

– И Мъртво море.

– Да. Значи ще е фасулска работа да намерим Божественото нещо си. Тъй че какво ще хапнем за обяд?

– Божествената светлина , без да се правя на педант. Но не, няма да е фасулска работа. Това е пресечена пустинна местност, а картата не е с точен мащаб. Имаме само груба идея и някои неясни указания. Неясни по съвременните стандарти, но иначе много точни за времето отпреди осемстотин години…

– Няма ли да е лесно?

– Има ли нещо лесно в живота?

– Ти беше лесен, когато се пъхнах при теб под душа.

– Няма да коментирам обидната ти забележка. Както и да е, имаме груби насоки в стадии, което е древна мярка за дължина – оттам идва съвременната дума "стадион“. Един стадий се равнява на около шестстотин стъпки.

– Звучи доста точно.

– Не съвсем. В зависимост от държавата, една стъпка е имала различна дължина. В Свитъка най-вероятно е използвана олимпийската стъпка, която е била около 294 милиметра, или италийската – 308 милиметра.

– Не е голяма разлика. Чакай. Измервали са стъпката… според размера на крака – буквално?

– Да. И наистина разликата не е много, но когато се умножи по шестстотин, става голяма. Или иначе казано, измерен в олимпийски стъпки, стадият е около 176 метра, а ако използваш италийски – около 185. Според указанията трябва да вървим трийсет и пет стадия от разклона на игрека, по-всяка вероятност нагоре по Уади Хидан. След това още пет стадия на север и там би трябвало да се намира Божествената светлина. Заровена. Но ако погледнеш статистическата грешка въз основа само на двата най-вероятни варианта за измерване на стъпката, може да се получи отклонение от над триста метра по реката и около трийсет, след като излезем от дерето. Задачата не е невъзможна, но трябва да претърсим адски голяма площ. Като добавим и факта, че не знаем какво търсим, работата става доста сложна.

– Значи можем да се отклоним много и няма да знаем какво търсим, докато не го намерим… – тихо обобщи Натали.

– Точно така. Проба и грешка. Което ще е адски неприятно под силното слънце при температура над четиридесет градуса. Очертава се да прекараме доста дни в копане при кой знае какви мизерни условия. И то ако приемем, че Църквата ще издейства разрешение. Основното население на Йордания е мюсюлманско, така че не се знае каква помощ ще получим от тях. И да не забравяме, че там е резерват, или поне отчасти, доколкото намерих информация в интернет.

– Като те слуша човек, шансовете ни за успех звучат все по-малки и по-малки, господин убиец на ентусиазъм. Разочароваш ме – оплака се Натали.

– Винаги е така. Колкото по-малко знаеш, толкова по-лесно ти изглежда. Колкото повече информация имаш, толкова по-трудно ти се вижда. Защото повечето неща са трудни. Опасявам се, че и сега ще е така. Затова е хубаво човек да има реалистични очаквания. Аз съм оптимист, но прагматик.

– Както казах, убиец на ентусиазма.

Три дни по-късно Лука вече държеше четирите поискани паспорта. Църквата бе задействала връзките си в италианското правителство и беше осигурила на Натали и Стивън италиански паспорти, а Ватиканът им бе издал и по един ватикански паспорт за пътуването в търсене на Светлината.

Стивън вече се казваше Артуро Стефано Кросети, а Натали – Наталия Поморе Салмагунди.

Издаването на подписаните от папата писма също бе договорено, а двата милиона долара бяха готови за превод по сметката, която им посочи Стивън.

Лука описа всичко това в имейла до Стивън и го изпрати. Сега оставаше само да преведат парите и да направят размяната.

Смяташе сделката за повече от изгодна, но перспективата да си върне Свитъка му се виждаше странно безинтересна. Сега, когато Крос бе разкрил загадката, реликвата имаше просто символично значение. Въпреки това обаче си бе победа за добрите и той щеше да я вземе.

Крос все още не му бе казал къде ще отидат и Лука се надяваше да открие повече на следващата сутрин. Все още не знаеше и кога ще е срещата, но предполагаше, че скоро ще научи.

Няколко минути след като изпрати имейла, звукът от компютъра извести, че е получил отговор. Прочете инструкциите, като леко кимаше с глава.

Очакваше го поредният дълъг ден.

Стивън седна до Лука за краткото пътуване с влака от Милано до Парма и мълчаливо му подаде кутията, в която беше калъфът със Свитъка. Италианецът я взе и я огледа удивено. Крос беше използвал луксозна кутия за вино с точния размер, купена същата сутрин от един магазин за алкохол в Милано, за да не може да бъде проследен до Венеция.