Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Омръзна ми. Даде ми номер, но той не отговаря. Наговори ми всякакви лъжи. Изпратих двама души на мястото, където ми каза, че ще бъдат, но никой не се появи. Освен това няма никаква катакомба – на мястото, където каза, че си ги оставил, няма сграда или вход, има само лозя. Търпението ми се изчерпа. Кажи ми къде трябваше да ги посрещнеш, иначе, Бог ми е свидетел, ще съжаляваш, че си се родил.

Амиери погледна кървавата пяна, която капеше от носа на Дани, и забеляза, че е светлочервена на цвят. Някое ребро сигурно бе пробилo белия дроб. Италианецът нямаше да издържи още дълго.

– Кажи ми това, което искам да знам, и ще те закарам в болница. Ще те оставя в спешното и ще оцелееш. Ще празнуваш следващия си рожден ден или може би годишнина с жена си. – Амиери погледна венчалната му халка. – Или с любовницата.

Дани искаше да му каже. Повече от всичко на света искаше да му каже. Но нямаше какво – бе му казал всичко. Беше признал, че е получил номера на момичето от контакта си в ЦРУ, когото знаеше като Дейвид, и че е изпълнил всички задачи, които му бяха възложили. Дори каза къде се намира тайната квартира, но явно мъчителят му не се задоволяваше с нищо.

Амиери отново го удари по главата с огромната си като мечешка лапа ръка, при което спука тъпанчето и му причини ослепяваща болка. После се дръпна от него и го погледна с отвращение. Извади мобилния си телефон от джоба на панталона и набра.

Морбиъс Франк го засипа с порой от въпроси. Амиери едва смогваше да отговаря.

– Не, няма нищо ново за момичето. Детективът настоява, че ми е казал всичко. Дадох номера ѝ на човека, с когото ме свърза, и всеки момент би трябвало да я засече. Освен това изпратих двама души на мястото на предполагаемата среща, но там няма нищо освен тъмно лозе и една стара порта. Момичето го няма. – Амиери се поколеба, преди да съобщи на Франк най-лошата новина: – Твърди още, че е получил номера ѝ от агент на ЦРУ. Знае го под името Дейвид.

Франк се замисли над това разкритие. ЦРУ променяше всичко, увеличаваше риска, увеличаваше и средствата, които дъщерята на професора можеше да използва.

– ЦРУ ли? Хм. Нищо изненадващо, като се има предвид миналото ѝ. Трябва да действаме внимателно. Довърши работата и се отърви от тялото така, че да не го открият поне няколко дни. И ми се обади, когато има нещо ново. Нещата не вървят добре, синко. Трябва да действаш по-бързо и в същото време по-предпазливо. Появата на нови играчи не е добра за нас. Не можем да си позволим да изгубим тази игра. Ясен ли съм?

– Да. Ще направя каквото нареди. Да се надяваме, че нашият човек в полицията ще засече местоположението на телефона или Крос ще се обади в офиса си. Няма да те разочаровам.

– Действай тогава.

Амиери затвори и отиде до импровизираната маса в ъгъла, откъдето взе двуметрово парче жълто найлоново въже. Направи възел и го стегна, като уви няколко пъти двата края около ръцете си. Приближи се до детектива, който ту губеше съзнание, ту се свестяваше.

– Ето твоето спасение от страданията, приятелю.

Застана зад Дани, бързо преметна въжето през главата му и стегна рязко възела, смачквайки гръкляна. Тялото на Дани се стегна и потрепери половин минута, после се отпусна. Животът се отказа от безсмислената борба да се задържи за още няколко секунди.

Амиери заобиколи стола и погледна равнодушно лицето на мъртвия. След като се увери, че устните му започват да посиняват, хвърли въжето в ъгъла. Издиша шумно, защото бе задържал дъха си, докато беше в близост до мъртвеца, по време на разговора им Дани бе загубил контрол над телесните си функции. При малко късмет щеше да мине поне седмица преди някой да открие останките.

Оказа се, че човекът наистина не е знаел много. Жалко.

Телефонът му иззвъня. Беше познатият на Франк от римската полиция, който се опитваше да засече телефона на момичето. Амиери записа името и адреса и изръмжа, преди да затвори. Възможностите на съвременните технологии бяха удивителни!

Време бе да посети хотела.

– Муди, кажи ми някоя добра новина – започна директно Натали, притиснала слушалката на уличния автомат до ухото си.

– Трябва да се срещнем, но не в хотела. Не успях да се свържа с Дани, затова приемам най-лошото. Наблизо ли сте?

– Да. Избери място и кажи кога. Ще дойдем.

– Пред Арката на Константин, до Колизеума. След двайсет минути?

– До скоро.

Когато стигнаха мястото на срещата, тъкмо минаваше полунощ, но все още имаше групи туристи, които снимаха осветената с прожектори прочута мраморна арка, за да запечатат за идните поколения момента, когато са били тук – в сянката на величието. Стивън премести сака си от лявото рамо на дясното и се опита да преодолее импулса да поглежда часовника си на всеки две минути. След известно време, което му се стори цяла вечност, Натали го сръга с лакът. Висок, неприлично красив мъж с късо подстригана прошарена коса се приближи към тях със стегната войнишка походка. Натали го прегърна силно, при което на лицето му се изписа леко смущение. После непознатият подаде ръка на Стивън и двамата се ръкуваха.