Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Оправях кабелите, които се разпадат с годините, и явно съм прекъснал нещо, но реших проблема за няколко минути. Извинявам се за неудобството, но времето ви изтече, така че трябва да излизаме – добави Умберто, като почука с нокът по стъклото на часовника си.

Стивън кимна.

– Гробниците са невероятни, Умберто. Наистина. Изглеждат така, сякаш нямат край. Опитвали ли сте се да каталогизирате всичко? – намеси се Натали, като включи целия си чар и се приближи до италианеца.

– Мм, да, интересни са. Но отдавна не съм слизал тук. На младини идвах често. Под нас има още тунели, но сега имам работа горе, в истинския свят. В този етап от живота си се отнасям към катакомбите просто с любопитство. Пазя входа да не влизат вандали и получавам скромно заплащане от държавата, но освен мен и някой и друг любопитен учен тук от години не е идвал никой.

– Много сме ви благодарни. Годеникът ми цял живот си мечтае да посети гробниците и сега сбъднахме мечтата му.

Умберто погледна Стивън и се ухили:

– Късметлия си ти, приятелю!

– Не си първият, който ми го казва – отговори Стивън, като се усмихна сдържано.

Когато излязоха, вече се смрачаваше. С всяка секунда ставаше все по-тъмно. Стивън даде на Умберто двеста долара като знак на допълнителна благодарност и старецът явно остана доволен. Не се знаеше колко му е платил Дани, но скоро щяха да получат сметката. Хладната метална плочка се опираше в гърба на Стивън, покрита от ризата му, докато се отдалечаваха спокойно по алеята. Умберто не отместваше поглед от дънките на Натали.

– Мислиш ли, че е чул бръмченето на бормашината? – попита тя Стивън, когато приближиха портата на имението.

– Не. Повече се интересува от теб, отколкото какво сме правили в криптата.

– Дърт перверзник – измърмори тя с добродушен тон.

– Май напоследък си заобиколена с такива – пошегува се Стивън и веднага съжали за думите си.

– Явно това е постоянен риск за една жена в Италия – контрира тя.

Стивън погледна през рамо. Умберто се беше прибрал в мрачната сграда. Продължиха по алеята. Когато наближиха пътя, Стивън забави крачка. След малко хвана Натали за ръката, за да я спре. Не знаеше защо, но имаше лошо предчувствие. Може би нервите му бяха опънати от уплахата в катакомбите, но не искаше да рискуват. Шестото чувство му подсказваше, че нещо не е наред.

– Хайде да заобиколим имението покрай оградата и да проверим пътя оттам – прошепна.

Тя го погледна с разбиране и извади пистолета. Тръгнаха покрай един от дългите редове лози. След няколкостотин метра стигнаха до оградата на лозето и Стивън даде на Натали знак да се приближи. Направи столче с ръцете си и тя се прехвърли в съседния имот. Стивън прескочи след нея. Озоваха се след лозя и маслинови насаждения. Успоредно на пътя имаше друга тухлена стена, подобна на тази над катакомбите. Двамата се промъкнаха до една дупка в оградата и надникнаха навън.

Вече бе толкова тъмно, че трудно се виждаше. Стивън посочи на стотина метра напред мястото, откъдето бяха влезли в лозето около катакомбата. Вместо колата на Дани на няколко метра от портата бе спрян микробус и до него стояха двама мъже. В ръцете и на двамата се виждаха очертания на пистолети.

– Да се махаме – предложи Натали. – Това лозе е огромно. Ако стигнем до другия край и се прехвърлим през стената, няма да ни видят. Ще се скрием зад завоя.

Стивън кимна.

Тръгнаха и след пет минути стигнаха друга, по-малка врата. Натали надникна през решетките и се увери, че е чисто. Стивън отново ѝ помогна да прескочи и я последва. Беше толкова тъмно, че пътят почти не се виждаше. Високите дървета покрай него затулваха светлината от едва изгряващия полумесец на Луната. Натали извади мобилния си телефон и набра номера на Дани, но веднага се включи гласова поща.

– Не отговаря – оплака се тя.

– Сега можем да сме сигурни, че или ни е предал, или са го хванали. И в двата случая не можем да разчитаме на него. – Стивън погледна часовника си. – Седем и двайсет е. Имаме около два километра до хотела. Предлагам да се приберем пеша, имайки предвид компанията, която ни чака пред портата.

– Вечерта е хубава за разходка – отбеляза Натали и пресече главния път към една странична уличка.

Точно пресякоха и срещу тях с висока скорост премина кола. Беше полицейска и намали до тях. Стоповете светнаха и колата върна назад, докато се изравнят. Натали посегна към чантичката си, но Стивън я спря.

В колата имаше двама полицаи. Единият смъкна стъклото и се обърна към Стивън: