Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Натали взе фенерчето и започна търсенето. Оглеждаха стените, търсейки нещо, което би могло да отговаря на кодираното послание от базиликата "Сан Клементе“. Напредваха бавно. Някои от стенописите се бяха олющили до неузнаваемост. Стивън отново изпита неприятното чувство, което караше корема му да се свива – изглеждаше му безсмислено да си играе на детектив шест века след създаване на уликите. Удивяваше се, че са стигнали толкова далеч, и му се струваше лудост да очаква още напредък. Беше минало твърде много време – имаше прекалено много фактори, бяха се случили твърде много неща.

След двайсетина минути Натали извика:

– Открих нещо.

– Какво?

На Стивън не му се искаше да напуска мястото, до което бе стигнал, защото се опасяваше, че ще забрави коя част от стените вече е огледал и ще се наложи да започне отначало.

– Рисунка на мъже, които берат нещо – каза Натали. – Може да е грозде или… маслини.

– Добре, идвам след секунда. Чакай да отбележа докъде съм стигнал.

Извади от джоба вярното си парче тебешир и остави черта на пода. После отиде при Натали, която освети няколко рисунки с фенерчето. Имаше птици, кацнали върху изящно изписани и отрупани с цветя лози, които изглеждаха като истински. Отдолу няколко мъже беряха нещо.

Стивън посочи един:

– Да, този бере маслини.

– Как разбра?

– Качил се е на стълба. Не можем да различим дървото, защото е избеляло, но е имало. Ако береш грозде, не ти трябва стълба. Необходима е само за маслините, които растат…

– На дърво – довърши Натали и се усмихна. – Открихме го! Какво се казваше по-нататък в посланието?

– "…на три крачки от берача на маслини сочи пътникът пътя на пет длани над тринакриума“ – изрецитира той.

– Три крачки. Това са четири метра и половина, нали?

– Да. Нека да ги измеря – каза Стивън с известно вълнение в гласа. Може би все пак имаха шанс…

Направи три дълги крачки покрай стената в едната посока, постави знак на пода, после направи шест в другата и отново отбеляза място.

– Пет длани над Тринакрия – измърмори, като оглеждаше рисунките.

Внимателно огледа първото място, но там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Нямаше герб с лабиринт. Нищо. Отиде от другата страна и спря пред стената. Между лозите имаше по-нова и запазена рисунка – грубо очертан остров с триъгълна форма. Сицилия – островът, където бе умрял свети Януарий. Стивън огледа по-внимателно рисунката.

Знаеше, че римляните са изобразявали Сицилия с един класически символ – главата на Медуза, с коси от змии, и три бягащи човешки крака, разположени симетрично в кръг около лицето на митичното чудовище. Древните наричали този странен образ трискелион – в превод "трикрак“, а в Сицилия бил известен като "тринакрия“, затова и древното име на острова било Тринакрия. Дори в наши дни символът бе част от знамето на Сицилия, макар и без змиите на Медуза.

Грубата рисунка на стената не би говорила нищо на случайния посетител или вероятно би му заприличала на опит на някой бездарен художник да почете лобното място на свети Януарий. Но посланието от базиликата променяше всичко. Със сигурност, ако Стивън бе дошъл в криптата, без да знае тази информация, нямаше да обърне внимание на символа. Но сега, въоръжен с кодирания ключ, виждаше друг смисъл в острова.

Пет длани над Тринакрия.

Една длан беше около осем сантиметра. Пет длани – четиридесет сантиметра. Стивън опипа с пръсти древната стена и наистина на едно място, където мазилката се беше олющила и я бяха замазали, имаше разлика в структурата. Сигурно имаше и още нещо. Той почука по стената и тя изкънтя на кухо. Натали се приближи, огледа мястото и извади отвертката и дрелката.

– И ти ли си мислиш това, което и аз? – попита.

– Очевидно през петнайсети век много са обичали да крият разни неща из стените.

Натали почегърта мястото с отвертката. Паднаха няколко парчета мазилка. След пет века в тази влага беше станала ронлива. Натали ръгна още няколко пъти с отвертката, после пусна акумулаторната бижутерска дрелка и с лекота започна да кърти мазилка и хоросан.

След десет минути отвори дупка с размери двайсет на петнайсет сантиметра. Ръцете и фланелката ѝ се нацапаха с прах. Тя се отдръпна и се изтупа, Стивън махна по-големите отломки от дупката и надникна вътре.

– Тук има нещо, но не е пергамент. Свети ми с фенерчето, ще се опитам да го извадя.

– Какво е? – попита Натали.

– Не знам. Трудно е да се разбере при толкова много прах. Изчакай една секунда.