Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Криминалистите ще изяснят нещата по кръвта. Но имам предчувствие, че са били двама нападатели, шофьорът и четвърти неизвестен стрелец, който е взел пистолета. Може да е използван в друго убийство…

Гилермо мрачно погледна партньора си:

– Засега не знаем почти нищо – заключи той и хвърли отровен поглед на криминалистите, преди да дръпне за последно от цигарата си. Погледна разсеяно пушещия фас, отново се изплю и после го хвърли на улицата.

– От шофьорската книжка и паспорта на наръгания знаем, че е американец – отбеляза Емилио. – Фредерик Маршал. Ще проверим името в системата да видим какво ще излезе. И когато вземем отпечатъци от колата, ще ги пуснем в Интерпол. В момента обаче най-добрата ни следа са отпечатъците от обувки, които ще имат значение само ако намерим заподозрян…

– Много сме далеч от този момент, освен ако някой не дойде със самопризнания. Но може би отпечатъците ще ни насочат към нещо. Може би онзи, който е бил в колата, знае нещо. Но без свидетели няма да е лесно да разрешим случая. Пак проблеми… – въздъхна Гилермо, сякаш всички злини на света са се стоварили върху плещите му.

Партньорът му го погледна леко развеселен, после отново заоглежда местопрестъплението. Случаят определено беше интересен.

Телефонът на Дани иззвъня в седем и половина, точно когато той излизаше от банята. Бързо уви кърпата около кръста си и отиде в спалнята, за да вдигне.

– Дани, Натали се обажда. Извинявай, че толкова рано.

– А, да, Натали. Как си? Надявам се снощното ви приключение да е минало добре.

– Не, Дани. Случи се нещо.

Тя му разказа за смъртта на Фредерик и за непознатия нападател. Дани я изслуша, без да я прекъсва.

– Имаш ли представа кой е бил и как са ви открили? – попита накрая.

Натали реши да не му казва прекалено много. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

– Както ти е казал Дейвид, едни доста опасни типове ме преследват. Може да са били те. Колкото до това, как са ни открили, нямам никаква представа…

– Къде сте?

– На сигурно място. Но имам нужда да ми помогнеш за още нещо.

Тя му каза какво иска. Дани не прозвуча изненадано:

– Претекстат, а? Чувал съм за тези катакомби. Не е лесно да се уреди. Затворени са за посещение.

– Значи не можеш да го уредиш?

– Не съм казал такова нещо. Всичко може да се уреди, но ще ми трябва време да разуча и доста пари. Колко точно, ще разбера чак след като говоря със съответните хора. Имаш ли предвидени средства?

– В разумни граници. Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо?

– Разбира се. Виждам, че е спешно. Искате да влезете колкото е възможно по-скоро, за предпочитане днес, нали?

– Точно така. Благодаря, Дани.

Стивън и Натали влязоха в хотела в осем с вид, сякаш са летели цяла нощ. Администраторът ги изгледа не особено заинтересовано, преди да обработи резервацията и да вземе парите им. Хотелът беше модерен, с много стомана и ъгловати форми, видимо ориентиран към клиентела от крупни бизнесмени. Беше голям, със стотици стаи, разположени на пет етажа, и пристигането на поредната двойка уморени туристи не правеше впечатление.

Пиколото ги изпрати до стаята им и след няколко минути вяли обяснения ги остави сами. Стивън сложи на вратата табелата "Не безпокойте“, после заключи и дръпна резето, за да не ги смущават камериерките. Погледна Натали, която бе седнала на двойното легло.

– Можем да се споразумеем в стила на Кларк Гейбъл и да закачим одеяло между нас – предложи той.

– Да не би да те е страх, че ще те нападнат? Мога да дежуря с пистолета, ако искаш. Ще те пазя от лошите… – измърмори тя с пресилена усмивка.

– Отивам да си взема душ – заяви той, без да обръща внимание на сарказма ѝ.

Съблече се и се изкъпа, леко разсеян от близостта на Натали, но изтощен. Не очакваше да има проблеми със заспиването, дори когато тя лежеше до него. Леглото беше голямо, а те бяха зрели хора. Натали с право бе изтъкнала, че ще изглежда странно, ако вземат стая с отделни легла, и той се съгласи. Освен ако тя не се нахвърлеше върху него, бе готов да заспи за броени минути, а не вярваше животинското му мъжко привличане да е толкова силно, че да надделее над здравия ѝ разум. Ако пък се случеше, щеше да използва бойните си умения, за да се защити…

Стивън се избърса, облече се и се опита да си спомни дали е пъхнал в сака някоя тениска. Струваше му се, че оттогава е минал цял месец.

Когато излезе от банята, Натали беше махнала перуката и ровеше в чантата си. Направи му впечатление, че дори след такава тежка нощ изглежда страхотно, особено с естествената си коса. Беше свалила пуловера и сега бе по потник и дънки. Първоначалното му впечатление за тренираната ѝ физика се потвърди – приличаше на гимнастичка, но с по-женствени форми. Стивън бързо пропъди тези мисли.