Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Не е ли тъмно за разходки?

– Отдалечихме се много и замръкнахме.

– Къде отивате?

– В хотела. Хубава вечер за разходка.

Полицаят погледна Натали и измърмори:

– Да, и за друго.

После отново потегли.

Стивън и Натали издишаха шумно и тревожно се спогледаха. Трябваше да се махнат от района възможно най-бързо.

След стотина метра по малката улица завиха в посока на хотела. Бяха им нужни двайсет и пет минути, за да стигнат, и когато влязоха в стаята, първото нещо, което Стивън направи, бе да почисти внимателно медната плочка. Фотографира двете ѝ страни, за да имат копие, ако се наложи да я скрият някъде.

Телефонът на Натали иззвъня, стряскайки и двамата. Тя погледна номера на дисплея и вдигна.

– Муди, радвам се да те чуя.

– Звучиш странно, Натали. Какво става? – попита той.

Тя обясни за пропуснатата среща с Дани, за двамата тайнствени мъже и срещата с римската полиция.

– Явно е време да напуснете Рим. Изчакай да проверя какви са тайните ни квартири из Италия и да измисля някакъв транспорт. Отседнал съм в "Сейнт Реджис"в центъра. Ще ти се обадя, когато… я чакай, Натали. Дани имаше ли номера на мобилния ти?

– Да. Трябваше да поддържаме връзка. Опитах се да се свържа с него преди известно време, но не вдигна.

– Слушай внимателно. Запиши си номерата, които ще ти трябват, и разкарай телефона. Незабавно. Обади ми се в хотела от автомат. Италианските служби могат да засичат мобилни телефони с точност до няколко метра, а не знаем с какви връзки разполага групировката, която ви преследва. Трябва да приемем, че са хванали Дани и сега имат номера ти. Това е голяма опасност. Мъжът, който е с теб, има ли телефон?

– Да, но не е звънял на никого.

– Същото се отнася и за него. Да си запише важните номера и да хвърли апарата в реката. Приемете го като сериозна заплаха и го направете веднага. Обади ми се след четири часа.

След като затвори, Натали обясни на Стивън за телефоните.

– По дяволите, знам това правило, Натали. Просто съм изгубил тренинг. Той е прав, трябва да се отървем от телефоните незабавно. Ще сваля снимките на компютъра и после ще изхвърлим апаратите. Може би трябва да се махнем и от хотела, в случай че започнат да претърсват местата в близост до катакомбите.

Натали кимна и веднага започна да си стяга багажа. За две минути беше готова. На Стивън му трябваха няколко минути повече, за да прехвърли снимките, след това сложи плочката в сака си.

– Хайде да намерим такси. Някакви идеи? – попита.

– Предлагам да отидем да вечеряме някъде, докато чакаме да се обадим на Муди. Чувала съм, че традиционната италианска вечеря може да продължи три часа, затова хайде да намерим някой ресторант в близост до "Сейнт Реджис"и да се скрием там.

– Съгласен.

Слязоха по задното стълбище и когато минаха покрай басейна, намокриха телефоните си в него, после ги разглобиха и ги пуснаха в един контейнер до ресторанта на хотела.

Трийсет минути им бяха необходими, за да минат няколко километра във вечерния трафик, и когато стигнаха в близост до "Сейнт Реджис“, се оказа, че са само на три пресечки от любимата си централна гара. Шофьорът спря пред сграда с богато украсена фасада. Платиха му и слязоха, изчакаха да се смеси с другите коли, преди да тръгнат да търсят ресторант.

Главата на Дани висеше върху гърдите му и от обезобразеното му лице върху ризата капеше кръв. Бореше се за въздух, като отчаяно напрягаше белите си дробове, всяко вдишване му причиняваше изгаряща болка заради счупените ребра. Ръцете му бяха вързани зад гърба и той отдавна се бе отказал от опитите да ги освободи.

Щеше да умре. В това нямаше съмнение. В крайна сметка всеки умира, но Дани никога не си бе представял, че ще е по този начин – заради нещо, което изобщо не го засяга. Някакъв немощен вътрешен глас повтаряше, че не е възможно, че това е някаква ужасна грешка, но силната болка му напомняше, че всичко се случва наистина. Великанът го бе подложил на мъчения, каквито не си бе представял, че може да издържи, и не му бе оставил надежда за оцеляване.

Сиа Амиери се приближи и му удари няколко шамара, за да го върне в съзнание. Дани го погледна с подпухнали очи, почти затворени от боя. Амиери се ухили зловещо:

– Мога да продължавам цяла нощ, ако искаш. Пак те питам. Къде е момичето? Телефонът не отговаря. Кажи ми истината. Как щеше да се свържеш с нея.

Дани не знаеше какво трябва да каже, за да прекрати мъченията. Успя само да поклати немощно глава. Амиери отново го удари.