Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Няма смисъл да гадаем. Ще видим какво ще открия. Вие карайте внимателно. Ще се чуем, когато стигнете в квартирата – каза Муди, като се огледа небрежно, за да се увери, че никой не ги следи. После ѝ подаде чантата.

– Беше ми приятно – измърмори Стивън, като се опита да прозвучи ентусиазирано.

– И на мен. Престорете се на туристи и останете още няколко минути. Аз тръгвам към хотела.

След тези думи Муди зави по една алея обратно към Колизеума и бързо се сля с тълпата. Натали прибра плика в чантата си.

– Какво не ти хареса в Муди? – попита. – Или винаги си такъв темерут, когато се запознаваш с нови хора?

Стивън се стъписа. Толкова ли беше очевидно? Спомни си два-три случая, когато може би си беше проличало.

– Понякога трудно се сближавам – отговори кратко.

– Постарай се да ускориш процеса. Ако не си забелязал, той ни спаси кожата.

– Не искам да се заяждам, но моята нямаше да има нужда от спасяване, ако не ме беше забъркала в тази каша – контрира той.

Натали спря и го погледна.

– Явно си мислиш, че когато те открие, Франк ще те покани на чай? Още ли не разбираш? Никой не е виновен. Понякога нещата просто се случват. Това нещо просто ти се случи. И сега имаш две възможности – или да мрънкаш и да се настройвай срещу най-близките ми съюзници, или да се стегнеш, да престанеш да се правиш на мъжкар и се дръж прилично.

– Да се правя на мъжкар ли? – повтори той.

– Когато двама мъже трябва да делят една територия, винаги се чувстват застрашени и стават подозрителни един към друг. Нямаме време за такива глупости. Ако нямаш нищо против, откажи се.

Стивън нямаше как да отрече. Натали беше права. Нещо по-лошо – неприязънта му към Муди произтичаше от подозрението, че в миналото двамата с Натали са били интимно близки. А това бяха хлапашки глупости. Все пак с Натали не бяха гаджета. Вярно, той я намираше за красива, умна и много, много секси, но сексуалното привличане не му даваше право да ревнува. Думите ѝ бяха напълно основателни – време бе да коригира поведението си.

– Права си. Извинявай.

Натали пак тръгна по алеята.

– Леле мале, нашият приятел си призна грешката. Може би все още има надежда – отбеляза, като забърза крачка и го остави да подтичва след нея.

Помотаха се малко около арката и по околните булеварди. След уговорения половин час Стивън даде талона на портиера на "Сейнт Реджис“. Бяха се разбрали той да вземе колата и после да качи Натали на една пресечка от хотела, в случай че се случи нещо непредвидено. За щастие, нямаше проблеми и след като плати равностойността на трийсет долара за паркинг и бакшиш, той се намести зад волана на малкия седан и потегли, за да вземе Натали. Спря до бордюра, предизвиквайки цяла симфония от клаксони зад себе си, и тя бързо метна чантата си отзад и се качи на седалката до него. Муди бе проявил съобразителност да сложи пътна карта на Италия в жабката и след няколко минути лутане из центъра на Рим излязоха на магистралата за Местре и светлините на италианската столица бързо започнаха да се смаляват в огледалото.

Стивън нямаше търпение да дешифрира Свитъка, но знаеше, че е по-важно да се отдалечи от опасността. Освен това нямаше как да се справи със задачата в движеща се кола без адекватно осветление. Трябваше да си осигури комфорт, за да анализира всички комбинации от символи и да декодира текста, а после и да го преведе. Не си правеше илюзии, че ще стане с едно щракване на пръстите, но вече усещаше познатото вълнение, което изпитваше винаги когато бе на крачка от разкриването на някоя загадка. Каквото и да се криеше в Свитъка, той скоро щеше да е един от малкото хора в света, които някога са знаели тайната.

Питаше се колко ужасна можеше да е тази тайна, че да си струва да я пазят векове наред. В крайна сметка, нямаше смисъл да гадае.

Погледна часовника на таблото и направи сметка, че с малко късмет, ще стигнат в Местре преди девет.

Двамата младежи изпиха последните глътки от бутилката "Ламбруско“. Момчето нямаше търпение да стигнат до гвоздея на вечерта. Момичето също се вълнуваше, но в момента имаше по-голямо желание да запали цигара. Момчето имаше по-добра идея. Държеше парченце тъмнозеленикав хашиш от Афганистан, който според дилъра щял да му осигури незабравимо надрусване.

Седнал на стълбите на тъмната сграда, младежът внимателно раздроби парченцето с размер на гумичка от молив. Момичето наблюдаваше с интерес как изтърсва малко тютюн в хартийката и свива цигара с частиците лепкаво вещество и тютюна. После уви остатъка от наркотика в алуминиево фолио и го прибра в джоба на суитшърта си. Поднесе произведението към носа си, за да го помирише, преди да го запали.