Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Подаде цигарата на Тереза, тазвечершната му надежда за завоевание, която наскоро бе навършила петнайсет и кипеше от младежка жажда за експерименти.

– Това е велика дрога! Помириши само! – каза момчето на име Лучано.

Тереза одобрително подуши цигарата.

– Еха! Прав си. Мирише страхотно – възкликна, макар да не бе съвсем наясно на какво трябва да се възхищава.

След една бутилка евтино газирано вино обаче беше готова на всичко. Лучано бе голям сладур с дръзко поведение, което караше половината момичета в училище да копнеят за него. В момента Тереза бе готова да реагира с ентусиазъм дори ако бе поднесъл под носа ѝ купчинка миши лайна. Изкиска се мислено при тази мисъл и му се усмихна лъчезарно.

Запалиха цигарата и дръпнаха силно, като задържаха дима в дробовете си колкото можеха по-дълго, преди да издишат шумно. Отначало единственото, което почувстваха, бе ефектът от свиването на кръвоносните съдове под действието на никотина, но след няколко минути изпитаха типичното еуфорично отпускане на сетивата. Когато цигарата свърши, и двамата се чувстваха прекрасно.

Лучано се притисна до Тереза и я целуна, като затвори очи, за да се наслади на вкуса на устните ѝ. Тя отвърна със страст и не след дълго той пъхна ръка под ризата ѝ и тя застена насърчаващо. Лучано се дръпна, огледа се и кимна към вътрешността на старата сграда. Изправи се – възбудата му личеше ясно от подутината на дънките – и подаде ръка на Тереза. Тя я пое и той я вдигна на крака и я дръпна във вътрешността на тъмния вход.

Няколко метра навътре, скрити от любопитни погледи, отново се целунаха, но само след няколко секунди забелязаха мухите, бръмчащи като кошер във вътрешността на постройката. Тереза се дръпна инстинктивно от насекомите и след кратко колебание Лучано извади запалката от панталона си.

Писъкът на момичето проехтя в тихия квартал, отеквайки в стените на близките жилищни сгради. Един прозорец отсреща светна.

Петнайсет минути по-късно две патрулки осветяваха със сигналните си лампи изоставения железарски магазин и полицаите записваха показанията на уплашените до смърт деца, докато чакаха пристигането на криминалистите. Един от служителите на реда записа часа – дванайсет през нощта, друг опъваше жълта ограничителна лента, макар и ненужна в този безлюден квартал.

Един микробус на телевизионна станция спря със свистене на гуми наблизо – екипите постоянно подслушваха полицейската честота, за да са първи на местопроизшествието.

Противно на добре обмислените планове на Амиери, Дани щеше да бъде водеща новина още на следващата сутрин.

Оранжевите лъчи на изгрева вече озаряваха небето над Рим, когато полковник Гейбриъл Синт получи тревожно обаждане от агента си в полицията. Внимателно изслуша своя човек и след като затвори, дълго мисли за възможните последствия от това, което току-що бе чул. Колкото и да му бе неприятно, трябваше да се обади на Лука и да го информира за последните събития,. Единственото, което го радваше, бе мисълта, че най-вероятно ще събуди тоя тъпанар. За негово разочарование Лука вдигна при второто иззвъняване и звучеше съвсем бодро.

– Какво има? – попита небрежно, без да си губи времето с любезности.

– Детективът, който е уредил посещението на момичето и Крос в базиликата, е намерен мъртъв снощи. Бил е измъчван и удушен.

– Боже мой! Още един труп за толкова кратко време. Това не може да продължава.

– Никой не се радва от случилото се. Полицията засилва мерките за издирване на бегълците. Шансовете ни за намеса намаляват сериозно, ако бъдат арестувани… или ако извършителят на убийствата ги открие първи. И в двата случая положението не е розово.

Лука замълча за момент, за да помисли.

– Имаме ли основания да предполагаме, че момичето и Крос правят нещо друго, освен да бягат от опасността? – попита след малко.

– Почти сигурно е, че се опитват да разгадаят тайната на Свитъка. Иначе защо ще идват в Рим и ще правят среднощното посещение в базиликата?

– Склонен съм да се съглася, но записите от охранителната система не го доказват категорично. Заснети са да влизат в базиликата. После са слезли на средния етаж, но там покритието на камерите не е пълно и петнайсет минути от престоя им се губят. Не знаем какво са правили през това време.

– Прати ли някого да отиде на място и да огледа? – попита Синт.

– Разбира се. Още на следващата сутрин изпратих трима души и не откриха никакви липси. Но сградата е голяма и при положение че не знаем какво е търсила жената, няма начин да разберем дали го е намерила, или не е. Докато хората ми отидат и изгледат записа, църквата вече е била отворена и пълна с туристи и охрана. Знаем, че стенописите не са пипани – кураторите ни помогнаха да огледаме всичко. Затова отново сме там, откъдето започнахме. Знаем само, че двама от хората, които са били в пряк контакт с момичето, са убити.