Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Колкото и обезпокоително да е това, най-важният приоритет си остава да намерим Свитъка – напомни Синт. Миналия следобед бе говорил половин час със Стража, за да го информира за развитието на нещата, и той беше останал много разочарован, че полковникът не е успял да разреши проблема.

– Да, но може би не подхождаме правилно. Момичето и Крос сигурно са разбрали, че шофьорът им е убит, и несъмнено сега се страхуват от всичко и от всеки. По наша информация тя не знае почти нищо за Свитъка, затова може би е отишла при Крос не от желание да научи тайната му, а за да открие какво се е случило с баща ѝ или да довърши последното му дело. Просто нямаме достатъчно информация. – Лука замълча за момент. – Мисля да пробваме друг подход.

Що за глупости, помисли си полковникът.

– Това е изключително лоша идея – каза по телефона. Последното, което му трябваше, бе Лука да поеме командването. Щеше да е катастрофално.

– Отчитам мнението ти, но това, което правим досега, не дава никакви резултати, нали? Да не би да пропускам нещо и всъщност да сме на път да открием Свещения свитък? Струва ми се, че се случва точно обратното – изгубихме следите на бегълците, нямаме представа какво правят и рискуваме да ни бъдат измъкнати под носа заедно със Свитъка от неизвестна вражеска групировка, която не се колебае да убива.

Синт нямаше как да оспори тази истина. Единственото, което можеше да направи, бе да настоява на позицията си:

– Твоята намеса ще влоши нещата. Ти нямаш опит в полевата работа и само ще усложниш ситуацията.

– Разбирам, но с цялото ми уважение, ситуацията вече е достатъчно сложна. И без да се заяждам, не аз бях натоварен със задачата да охранявам Свитъка. Той беше под твоя "професионален"надзор, когато се случи катастрофата, и не виждам признаци положението да се оправя през последните дни, докато действаме по твоя начин. Независимо дали ти харесва или не, аз вече съм част от този сценарий , както обичаш да го наричаш, затова не виждам с какво мога да навредя повече от теб – раздразнително изтъкна Лука.

Синт имаше достатъчно опит, за да осъзнае, че няма да промени решението на италианеца с нищо, което каже. Ако този кретен искаше да направи така, че да го убият, най-доброто решение бе да не му пречи и да остави събитията да се развиват сами.

– Тогава няма да имам друг избор освен още веднъж да изразя несъгласието си пред моя ръководител – изтъкна Синт с надеждата споменаването на Стража да укроти Лука.

– Върши каквото трябва. Аз ще предупредя своя ръководител да очаква обаждане. Ако има нещо ново, ще ти звънна. Очаквам същото от теб – каза италианецът и затвори.

Лука се замисли какво да прави. При всичките им хитрини досега не бяха постигнали нищо. Той не виждаше какво ще им навреди, ако решат да действат по-директно. След като се постави на мястото на бегълците, имаше чувството, че това е правилният подход. Можеха да проявят повече отзивчивост към някой, който е в състояние да реши проблема им веднъж завинаги.

Струваше си да опита.

Натали и Стивън се редуваха да шофират по пътя за Местре и малко след девет спряха в подземния гараж на малка къща в покрайнините. Като предградие на Венеция Местре бе основният жилищен район за работниците и служителите, движещи туристическата машина на световноизвестния исторически град. Беше идеалното скривалище – близо до голяма международна дестинация и в същото време на напълно анонимно място. След като оставиха колата и затвориха вратата на гаража с дистанционното, двамата най-после си отдъхнаха. През последните няколко часа Натали само мълчеше и Стивън не можеше да разгадае какви мисли минават през главата ѝ. Предполагаше, че просто е изтощена. Като него.

Къщата бе с две спални, двуетажна постройка, в която цялата жилищна площ се намираше на горния етаж, с гараж и склад на долния, скромно, но удобно обзаведена. Стивън качи чантите в дневната, докато Натали разглеждаше кухнята. Тя отвори хладилника и възкликна, приятно изненадана от порядъчния запас храна и напитки. Отвори кутия портокалов сок и сипа по една чаша за двамата.

– Добре дошла вкъщи – подметна Стивън, като влезе при нея, след като дръпна резетата на входната врата.

– Не е "Риц“, но никога не съм се чувствала толкова щастлива да пристигна някъде.

Стивън взе чашата си и отиде да огледа спалните отзад, които бяха малки, но удобни. Банята също бе типична за дом с такива размери и от този период – цялото жилищно пространство на горния етаж бе около сто квадратни метра.