Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Добро утро – поздрави я той. – Въпреки че скоро ще бъде добър вечер.

Тя не каза нищо. Отново затвори очи и се сгуши до него. Ръката ѝ се плъзна надолу по гръдните му мускули, през корема и погали чаршафа. Без да отваря очи премести единия си крак през кръста му и го възседна, и така всички мисли за нещо друго освен за нея в миг се изпариха от главата му заедно с всички съмнения.

Четиридесет минути по-късно Натали отново отвори очи и този път проговори:

– Умирам от глад. А ти?

– И още как. Какво ти се хапва?

– Не знам. Мисля си за нещо… италианско. Какво ще кажеш да се оправим и да отидем да вечеряме във Венеция? Никога не съм била там, сигурно ще е приятно.

– Идеално. Докато сме във Венеция… искам да въведа шифъра в програмата възможно най-скоро, затова ще си взема един бърз душ и ще се опитам да отхвърля максимално количество работа, преди да излезем.

– Както решиш. На мен ще ми трябват двайсет минути, докато се оправя. Хайде, докторе. Да се хващаме на работа.

Натали свали краката си от леглото и се изправи бързо, без ни най-малко притеснение от голотата си. Лесно мога да свикна с това , помисли си Стивън.

Отново влязоха под душа, но този път обърнаха повече внимание на къпането. Стивън излезе от банята след две минути, бързо се облече и зареса назад мократа си коса, да съхне както дойде. Отиде в дневната, включи лаптопа и извади медната плочка. Вгледа се в древната повърхност и започна да попълва таблица на комбинациите от символи и букви. Вървеше по-бързо, отколкото очакваше, и когато Натали излезе от банята, беше почти готов.

– Почти свърших – каза, като погледна с наслаждение Натали, която изглеждаше, сякаш блести.

– Мога да почакам, ако искаш да го довършиш.

– Не, по-добре да го оставим за по-късно. След като въведа всичко в програмата, ще направя символните съответствия и не искам да спирам, докато не дешифрирам всичко. По-добре по-късно. Добре се познавам…

– Хубаво. Какъв е планът? С колата ли ще отидем във Венеция, или с корабче?

– Да отидем с колата до паркинга при моста. Така е по-бързо. В града има много отлични ресторанти, затова няма опасност да останем гладни.

– Идвал ли си преди?

– Няколко пъти. Но от години не съм…

Стивън прогони тъгата, която го обхващаше винаги когато изречеше тези думи. Глупаво беше да ѝ се поддава при сегашните обстоятелства. Антония никога нямаше да бъде изместена от сърцето му, но провидението му пращаше послание, че е време да продължи напред. Колкото и да я обичаше, той чувстваше непознат до днес подтик и осъзнаваше, че е време да преодолее скръбта – да се присъедини отново към живите.

– Е, хайде тогава, напред към моста! Ти водиш – бодро обяви Натали.

Стивън кимна, запази свършената до момента работа на флашка и я прибра в джоба си. След всичко, което се беше случило, искаше да бъде застрахован. Муди може и да беше последният честен човек на планетата, но това не означаваше, че Стивън трябва да остави придобитото с толкова усилия съкровище на масичката за всеки, който има ключ за квартирата. Взе медната плочка и я стисна под мишница. Натали го изгледа безизразно.

– На разходка ли я изваждаш? – попита. – Малко да се проветри?

– Сигурно изглежда глупаво… тоест, ако я оставя в колата, опасността да бъде открадната е по-голяма, отколкото ако стои тук. А не мога да я взема в ресторанта като някой религиозен фанатик…

– Направи каквото сметнеш за добре. Няма да ти се смея, колкото и странно да изглежда. Сложи си я, ако искаш, в гащите си – увери го тя с лицемерно изражение.

Стивън направи компромис с параноята си, като свали плочката на долния етаж и я скри зад пералнята. Натали го гледаше с неутрално изражение, вярна на обещанието си.

Докато караха по моста към Венеция, тя мълчаливо стисна свободната му ръка, сякаш искаше да затвърди връзката, която с толкова страст бяха създали през деня. Подейства му успокояващо и той изведнъж си даде сметка, че му харесва.

Оставиха колата и се помотаха по улиците, докато стигнаха до един препълнен ресторант, от който се разнасяха божествени ухания. Наперената оберкелнерка ги заведе до една уединена маса в ъгъла и не след дълго получиха бутилка сносно кианти на баснословна цена и се наслаждаваха на аромата му, докато разглеждаха огромното меню. След кратка дискусия с келнера поръчаха ньоки със сос от трюфели за ордьовър, после Натали избра печена риба, а Стивън – спагети с морски дарове. Обслужването бе доста лежерно, а вечерята – прекрасен завършек на забележителния и за двамата ден. Но докато пийваха виното, Стивън не преставаше да мисли за плочката и за възможните последствия от връзката си с Натали. Тя усети загрижеността му и след като келнерът прибра чиниите, го изкара от вцепенението: