Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Натали насочи фенерчето към дупката и Стивън предпазливо бръкна вътре.

В следващия миг дръпна рязко ръката си и потрепери – един едър паяк пропълзя по кожата му. Натали бутна гадината на земята и я смачка, докато Стивън се опитваше да нормализира пулса си. Спогледаха се.

– Искаш ли ти да го извадиш? – попита той полунашега, полунасерозно.

– Ти си специалистът тук. Освен това не съм голяма любителка на паяци.

– Благодаря, че ме спаси от този. Мисля, че беше тарантула. Можеше да ме убие.

– Направих го само за да си спестя усилието да те изнасям оттук. Изглеждаше така, сякаш ще припаднеш.

Стивън се опита да се успокои. Ръцете му още трепереха от адреналина. Той си пое дълбоко дъх.

– Ще ми подадеш ли отвертката?

Натали му я даде и той внимателно я пъхна покрай ръба на предмета, скрит в дупката. Нещото леко се помести. Стивън пъхна цялото острие на отвертката отдолу и повдигна. Чу се изстъргване в нещо метално. След като се увери, че няма повече паяци – смъртоносни или безобидни, Стивън бръкна в дупката и хвана скрития предмет. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Измъкна го и установи, че е полирана метална плочка, покрита с прах. Духна силно, за да я изчисти. Вдигна се облаче, което накара и двамата да се закашлят.

– Какво е това? Какво пише? – попита Натали.

Стивън се вгледа в плочката.

– Ако разчитам правилно, това е ключът за дешифриране на Свитъка. Погледни… виждаш ли символите? Това е заместващ шифър, но изглежда, че за изобразяването на една традиционна буква се използват два символа. Освен това предишният и следващият символ променят буквата. – Стивън избърса плочката. Беше тъмнокафява на цвят и буквите и символите бяха гравирани ръчно. – Това е медна сплав. Ето защо е толкова тежка и не се е разпаднала, само е покрита с патина. Някой е положил много усилия да създаде нещо, което няма да се изгуби с времето.

Натали се приближи и се вгледа внимателно в плочката.

– Има символи и от двете страни.

Стивън обърна плочката и любопитно разгледа задната страна. Това беше ключът за шифъра, който озадачаваше криптолозите от векове. И той имаше честта да бъде първият човек в историята, който ще разкодира не само Ръкописа на Войнич, а и Свещения свитък.

И точно тогава лампите угаснаха.

Стивън се вцепени, напрегна слух за някакъв признак за опасност. В катакомбата беше непрогледен мрак. Дори след трийсет секунди неподвижно стоене очите му отказваха да се нагодят. Той чуваше как пулсът му думка в слепоочията като тъпан и когато Натали помести крака си, шумът сякаш се усили петдесеторно. Стивън бавно пъхна медната плочка отзад в панталона, за да освободи ръцете си. Усети Натали да се приближава и да прави нещо, после чу познатия звук от зареждане на пистолет. Тя запали фенерчето и освети нишата. Стивън ѝ даде знак да го изгаси – ако имаше опасност, беше глупаво да издават местоположението си.

От далечината се чу звук – глухо издумкване, което едва достигна до тях. После точно толкова внезапно, колкото бяха изгаснали, лампите отново светнаха. Стивън задържа пръст пред устните си, за да даде знак на Натали да не говори, и възможно най-тихо се приближи до входа на криптата на Януарий. Натали го последва, готова да стреля. Излязоха от гробницата и пак спряха, ослушаха се за шум от чуждо присъствие. Тишината беше единствената им компания във владението на мъртвите.

Натали мина пред Стивън, като държеше ръката с пистолета напред. С другата ръка стискаше фенерчето, готова да го включи, ако лампите изгаснат отново. Стъпваше грациозно и уверено, но в същото време безшумно. Бяха на стотина метра от входа, през който ги пусна Умберто.

Натали вдигна ръка и даде знак на Стивън да спре. От коридора се чу стържене. После – друг шум, по-отблизо.

Някой се приближаваше. Натали направи знак на Стивън да се прибере в една от нишите в коридора, а самата тя се мушна в друга, срещу него. Двамата затаиха дъх и се вслушаха в стъпките, които приближаваха скривалището им.

В следващия момент видяха Умберто. Стивън кимна предупредително и Натали прибра пистолета в чантичката си. Стивън се прокашля и италианецът едва не припадна от уплаха.

– Какво се опитвате да направите, по дяволите? Да ми докарате инфаркт? – попита той, като се хвана за гърдите.

– Извинявайте, но се разтревожихме, когато лампите изгаснаха. Младата ми приятелка се уплаши. Какво стана? – контрира Стивън. Натали го изгледа раздразнено заради споменаването на младостта ѝ като причина да се уплашат.