Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Нападението го бе изненадало. Местният му агент беше убит в престрелката. Врагът бе използвал оръжие със заглушители, което подсказваше, че са професионалисти. Това можеше да означава две неща – или момичето бе повикало професионална помощ по някакви неведоми канали, или Орденът действаше и беше готов да се бие на живот и смърт. И в двата случая нямаше значение – Сиа Амиери беше необуздана природна стихия. Нямаше да допусне пак да го изненадат.

Той включи телефона си и се обади на доктор Франк.

– Казвай! – изкомандва Франк.

– Изгубих моя човек в престрелка, но елиминирах шофьора.

– А момичето?

– Бяхме атакувани в засада от неизвестни нападатели. Раниха ме и трябваше да се измъкна.

– Разбрах. И пак ще повторя. Къде е момичето?

– Изгубих я. Засега.

Настъпи неодобрително мълчание, по-жестоко от всеки възможен упрек. Той пак бе разочаровал господаря си.

– Как ще я намериш? – попита Франк.

– Щом Крос се обади в офиса си, ще научим къде е. Въпрос на време е. Избяга, без да вземе предпазни мерки, затова ще се наложи да се свърже със служителите си. Ще чакам, неизбежно е.

– Не съм сигурен. – Франк смени темата. – Знае ли се дали са намерили нещо в църквата?

– Трябва да приемем, че са открили ключа, към който сочи дешифрираният от Крос документ.

– Точно от това се опасявам. Не знаем дали е видял Свитъка, но ако го е видял и този пергамент е свързан с него, което най-вероятно е така, не знаем дали не е разчел шифъра. Трябва да се постараем повече.

Франк използваше услугите на един криптолог в Русия, на когото бе изпратил данните, които Крос получи от офиса си и с които милиардерът се бе сдобил малко след това. Руснакът пробва латински като най-вероятния език, имайки предвид възрастта на документа, и достигна до същия извод като Крос. Франк веднага постави базиликата "Сан Клементе"под двайсет и четири часово наблюдение. За всеки случай изпрати екип и на едно друго възможно място – във Франция.

Вече знаеха, че Рим е правилното място, и трябваше да дебнат Крос, за да открият дъщерята на Туейн. Всички подозрения на Франк за връзката на Крос и момичето се бяха потвърдили, имаше само една причина, поради която би могла да отиде при него – за да дешифрира Свитъка. Франк мълчаливо прокле късмета си. Ако беше предприел мерки само час или два по-рано, щеше да изпревари събитията, вместо да се опитва да ги догонва.

Амиери изля още алкохол върху зашитата огнестрелна рана.

– Повече няма да те разочаровам – обеща. – Само ми кажи къде да отида и ще ги хвана.

– Знам, че ще се справиш, синко, вярвам в теб. Дръж телефона си включен. Ще ти се обадя веднага щом получа повече информация – успокоително каза Франк и затвори.

Облегна се в коженото кресло и погледна към нощния хоризонт от прозореца на домашния си кабинет в Лондон. Слава богу, че имаше предвидливостта да изпрати хора във Флоренция, където очакваше, че дъщерята на Туейн ще отиде, след като се измете от Щатите. Беше близко до ума, че ще потърси Крос предвид очевидното уважение, с което баща ѝ се e отнасял към работата му върху Ръкописа на Войнич – писмото и няколкото бележки, които Амиери беше заснел, ясно показваха, че професорът го смята за обещаващ нов талант. Крос беше пълна загадка, докато хората на Франк не го видяха заедно с момичето в едно интернет кафе във Флоренция. Тогава нещата си дойдоха на място.

Франк бе закъснял, но благодарение на предприетите мерки щеше да узнае веднага щом Крос се свърже с офиса си във Флоренция, което рано или късно щеше да се случи. В апартамента му не бяха намерили нищо, което навеждаше на извода, че се е свързал с момичето едва наскоро.

Франк имаше чувството, че събитията се ускоряват. Може би не беше толкова лошо, че Крос участва в играта. Неговият пергамент можеше да се окаже липсващо парче от мозайката, за което изобщо не са предполагали, и да им спести време, след като Франк се добере до Свитъка. Той предполагаше, че дори без Крос рано или късно ще дешифрира документа, ако накара екипа си да работи само по това, независимо от цената, но ако можеше да спести средства и усилия…

Толкова по-добре.

Той огледа скъпо обзаведения си апартамент и погледът му се спря върху бутилката единайсетгодишно шотландско уиски върху мраморния бар. Защо не? Франк никога не бе стигал толкова близо до разгадаването на най-голямата църковна мистерия. Със стягането на примката около врата на Крос и на момичето, успехът му изглеждаше все по-сигурен. Сега, след като шофьорът им бе мъртъв, трябваше да бягат сами, преследвани от Амиери, а вероятно и от Ордена. Освен това една чашка уиски щеше да му помогне да заспи. Може би две.