Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Да… разбирам. Просто не ми харесва.

– Би било по-лесно, ако знаех какво съдържа този свитък – настоя Синт.

– Няма как да ти кажа. Дори аз не знам. Но това е най-важната тайна на Църквата.

– Добре. В такъв случай бъди готов за още кръв. Защото те уверявам, че типовете, които убиха шофьора, не спазват никакви морални правила. – Синт издиша нервно. – Губим си времето. Ако пак попаднем в ситуация, налагаща прилагане на смъртоносна сила, какво искаш – да я използваме или да инструктирам хората си да гледат как убийците ликвидират момичето?

Лука замълча за няколко секунди, преди да отговори:

– В крайна сметка, ако се налага да използваш сила, за да защитиш себе си или момичето от въоръжени нападатели с намерение да убиват, прави каквото се налага. Но предпочитам да не се стига дотам, ако е възможно.

Синт се усмихна. Всички бяха еднакви. Политиците и книжните плъхове никога не искаха да си цапат ръцете с кръв, но не можеха да постигат целите си без това. Този набожен глупак не правеше изключение. Можеше да се крие зад кръста и расото, но накрая пак щеше да направи всичко, за да постигне целта си. Така беше, откакто свят светува. Пацифистите винаги се нуждаеха от хора като Синт, когато играта загрубее, и бързо се дистанцираха, когато бурята отмине.

– Разбрах. Сега, ако нямаш нищо против, трябва отново да се хващам на работа. Затънали сме до уши в тази каша и тя няма да се оправи от само себе си. Обади ми се веднага щом откриеш нещо за камерите в църквата. Ще бъде полезно, ако знаем какво са правили вътре.

Лука затвори очи и ги разтърка, докато мислеше за последното развитие на нещата. Играта се бе променила към открито насилие и той се чувстваше раздвоен. Синт беше идеалният човек, когато започне да се лее кръв, нямаше съмнение, но докъде можеха да стигнат нещата, преди Лука да отзове хрътките на полковника? Бяха нагазили в по-дълбоки води от всеки друг път и той знаеше, че са преминали важна граница, дори убийствата да са били за защита. Не можеше да няма друг начин.

Най-големият проблем, пред който бяха изправени, бе фактът, че не знаят дали момичето държи Свитъка и дори дали е наясно със съществуването му. Действията ѝ бяха подозрителни, но за всяко евентуално нечестиво намерение можеше да има невинно обяснение – макар че не се сещаше за много причини, заради които би проникнала в базилика посред нощ. Все пак на този етап имаха само предположения и почти никакви солидни факти. Единственото, за което Лука можеше да бъде сигурен, беше, че някой се опитва да убие дъщерята на професора и не му оставя голям избор. Никак не му харесваше.

Диего Лука започна серия от обаждания, в резултат от които на сутринта щяха да имат записите от охранителните камери в църквата, ако имаше такива. С първото иззвъняване на телефона шансовете да поспи се бяха изпарили.

Сиа Амиери седеше на единия от двата стола в хотелската стая. На леглото пред него имаше малко пластмасово куфарче. Държеше кърпата притисната отстрани към тялото си, където куршумът бе преминал през тлъстините на кръста му и бе засегнал част от мускулите отдолу. Раната беше болезнена, но не застрашаваше живота му. Бе преживял много по-лоши неща.

Отвори едно шишенце водка "Финландия“, което бе намерил в минибара, и го изсипа върху раната, присви очи, докато алкохолът унищожаваше микробите. Беше вдянал конец за чистене на зъби в иглата от хотелския комплект за шиене – стар трик от шпионската му кариера. Това беше идеалният материал за зашиване на рани – по-здрав от обикновените конци и се разгражда в организма. С рибарска корда щеше да е още по-добре, но нямаше, затова и конците за зъби щяха да свършат работа.

Кървенето почти бе спряло. Амиери се приготви за болката, захапа една навита кърпа и започна да зашива раната. Отдавна не му се беше случвало да го прави, но си спомни всичко още при първото забиване на иглата в назъбения ръб на отвора. Като карането на колело – не се забравяше. Очите му се насълзиха, когато издърпа конеца и започна да затваря раната, но продължи като машина. Нямаше смисъл да отлага неизбежното и колкото по-скоро го свършеше, толкова по-скоро щеше да се заеме отново с момичето.

Пет минути по-късно изплю кърпата на пода и отиде в банята, за да измие кръвта от ръцете си. Трябваше да се преоблече и да пийне вода и плодови сокове, за да възстанови баланса на течностите. Беше изгубил доста кръв, но му нямаше нищо. Извади късмет. Пет сантиметра по-вляво и щеше да е съвсем друго.