Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Куонтико? Във ФБР ли си била? – изненада се той.

Натали може и да изглеждаше всякаква, но изобщо не приличаше на федерален агент.

– Оттогава минаха много години, но да, работила съм шест години във ФБР като специален агент. Умея да стрелям с оръжие… и съм го правила повече пъти, отколкото мога да си спомня. Вероятно много повече от теб.

Той я погледна с уважение:

– Напълно е възможно. Май ще прозвуча като абсолютен шовинист, ако продължавам да настоявам да влезем заедно.

– Така е. След като измислихме плана, стига сме си губили времето. Да вървим в хотела, преди да ни устроят засада. Само искам да знам как са ни открили в църквата.

– Възможните обяснения са малко и никое от тях не звучи добре. Или по някакъв начин са проследили колата, или Дани ни е издал.

– Може да е някой от твоя офис.

– Невъзможно. Единственото, което ми изпратиха, беше дешифрираният пергамент. Но още не беше преведен на латински и сглобен в смислен текст. Едва ли е станало така. Бих заложил на колата или на голямата уста на нашия италиански приятел. Тези обяснения са много по-вероятни.

– Няма какво да го мислим сега. С Дани можем да се занимаем и по-късно. Хайде да свършим каквото трябва – заяви Натали и стана от пластмасовото столче. – След малко се връщам. Ще мина през тоалетната. Нямам нужда от инструментите в ботуша. Ще ходя много по-бързо, ако тази дрелка не се забива в глезена ми постоянно…

Когато Натали се върна, излязоха от ресторанта и отидоха до стоянката за такситата. Един сънен мъж с голям тюрбан на главата изръмжа нещо за поздрав, когато се настаниха на задната седалка в колата му. Стивън му каза да ги остави на Пиаца ди Спаня, на малко повече от една пресечка преди хотела, и след като тръгнаха, скришно подаде пистолета на Натали. Тя ловко прибра оръжието в чантичката си, като погледна подозрително шофьора, който явно се опитваше да постави нов рекорд за бързо каране с раздрънкания фиат и не проявяваше интерес към пътниците. Направиха няколко резки завоя и след малко спряха на широкия площад. Дори в този нощен час районът беше пълен с пешеходци – пияни, влюбени, клошари, джебчии и няколко полицаи.

Натали и Стивън тръгнаха към хотела, като се оглеждаха за опасности, но не видяха нищо подозрително. Малко преди да стигнат Стивън прошепна на Натали комбинацията за сейфа и ѝ даде ключа от стаята си. Разделиха се и тя се отправи към входната врата с небрежна походка. Стивън се скри в един тъмен вход, за да наблюдава. Огледа околните сгради, но не видя някой да ги следи. Единственото хубаво нещо в тази нощ на лоши изненади бе това, че в близо три часа сутринта беше почти невъзможно да дебнеш пред хотела, без да бъдеш забелязан – нещо, което самият той изпита, докато стоеше на пост. Чувстваше се прекалено изложен на случайните погледи.

Минаха пет минути, десет… Стивън започна да се тревожи. Стаята му се намираше на третия етаж откъм улицата и той не видя лампите да светват. След още няколко минути реши, че Натали се бави твърде много. Влезе във фоайето и след като кимна на нощния пазач, се качи по стълбите на етажа. Горе се промъкна предпазливо до стаята, доволен, че килимът в коридора заглушава стъпките му. Пробва да отвори вратата, но беше заключена. Ослуша се, но не чу нищо. Поколеба се, но реши да почука леко и прошепна:

– Ако си още вътре, отвори. Аз съм.

След малко вратата се отвори. Той се промъкна покрай Натали и влезе. Багажът ѝ беше на леглото, а неговият сак – само частично събран.

– Защо се забави толкова? – смъмри я той.

– Трябваше да си взема нещата и да се уверя, че никой не чака да ме убие. После да дойда за твоя багаж. Освен това вещите ти са из цялата стая: лаптопът – на бюрото, нещата за бръснене – навсякъде в банята, дрехите – в гардероба, документите – в сейфа… Кой слага ризите и панталоните си на закачалката, когато ще стои в хотела само една нощ?

Стивън не коментира критиките ѝ и набута нещата си в сака. Свърши за шейсет секунди. Бързо погледна в сейфа, за да се увери, че е взела всичко, после отиде при прозореца и надникна навън. Натали понечи да тръгне към вратата с багажа, но той я спря:

– Чакай. Имаме проблем. Появила се е компания.

– По дяволите. Колко са? – попита тя, като остави чантата си и извади пистолета.

– Трима. Но не бързай. Ще им трябва най-малко минута, за да стигнат тук, ако пазачът не ги спре. След мен – прошепна Стивън, като мина покрай нея, премятайки сака си през рамо.

Открехна вратата, надникна навън и се увери, че дългият коридор е празен. Даде знак на Натали. Механизмът на асансьора шумно се задейства. Двамата изтичаха към аварийното стълбище отзад. Стивън бутна тежката стоманена врата и излязоха на бетонна площадка. Натали надникна тревожно в слабо осветеното стълбище към партера два етажа по-надолу, после погледна Стивън и сви рамене. Слязоха без колебание, като вземаха по две стъпала наведнъж. След няколко секунди бяха на нивото на улицата. Стивън погледна вратата към фоайето на хотела. Отиде при аварийния изход отзад и го пробва.