Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Беше заключен с верига и катинар.

Прекрасно! Тук явно не смятаха да използват аварийния изход за аварийни евакуации. Предпочитаха да се застраховат срещу проникване на крадци, като направят сградата невъзможна за напускане при евентуален огнен ад.

Натали го дръпна за ръкава и посочи противопожарната брадва, закачена на стената.

Ударът на тежката стомана върху катинара прозвуча като средновековно стенобойно оръдие. За щастие, самият катинар се оказа слаб и след три замахвания с брадвата се разпадна и частите му се разпиляха на пода. Стивън бързо дръпна веригата от дръжките и блъсна вратата с рамо.

Алармата на хотела запищя пронизително, когато хукнаха по задните улички. След като свиха зад близкия ъгъл, Стивън се върна предпазливо няколко крачки и надникна към задния изход. От хотела изскочиха трима мъже. Бързо се огледаха и се разделиха: двама хукнаха към площада, а третият тръгна в тяхна посока. Стивън прецени, че ги делят около двеста метра.

Пресмятайки бързо наум, той даде знак на Натали да продължава. Тя мълчаливо взе чантата си, кимна и побягна, стъпките ѝ проехтяха по паважа между тъмните сгради.

Стивън се скри в един вход и зачака. След няколко минути, които му се сториха по-дълги от вечност, търпението му бе възнаградено от тежки стъпки, приближаващи се по улицата.

Един човек – както и очакваше.

Стивън го чу да спира на кръстовището. След кратко колебание преследвачът продължи по съседната, по-широка улица – не зави зад ъгъла. Стъпките се отдалечиха. Стивън излезе от входа и се затича по тъмния тротоар в посоката, в която бе тръгнала Натали.

Тя го чакаше на следващия ъгъл. След като се отдалечиха на още една пресечка от опасността, спряха едно бавно движещо се такси и се качиха, като набързо натъпкаха чантите си на задната седалка до себе си. Стивън каза на шофьора да кара към гарата и след няколко минути пътуваха към сравнително безопасния терминал.

Натали постоянно гледаше в страничното огледало. След малко се успокои, но още изглеждаше притеснена.

– На косъм – отбеляза.

– Да, но важното е, че сме в безопасност. Засега.

– Това може да се промени доста бързо. Хайде, когато стигнем на гарата, да вземем друго такси и да потърсим друг хотел някъде в покрайнините. Имам три паспорта. Мога да се регистрирам под различно име от това, което използвах в предишния хотел. Така ще останем на спокойствие поне един ден, докато измислим къде да отидем после – предложи Натали.

– Мисля, че на гарата е по-добре. Ще ми трябват няколко часа, за да дешифрирам посланието от базиликата, но ще бъде много по-лесно, отколкото с пергамента, защото вече знаем заместващите букви. Трябва просто да ги въведа в програмата и тя ще го трансформира на латински. После остава само да го преведа. Да се надяваме, че този път текстът ще е малко по-ясен.

– Можеш ли да направиш всичко това на гарата?

– Ще се наложи. Не ми харесва идеята да се регистрираме в хотел в три през нощта. Не знаем с какви възможности разполагат преследвачите и ако имат връзки в полицията, лесно ще се сетят да звънят по хотелите в района и да проверят за късно настанили се клиенти. На гарата ще има хора, а скоро ще дойде и сутрешният пиков час. Мисля, че така е по-безопасно. Когато стигнем, ще си сменя ризата, ще сложа бейзболна шапка, а ти можеш да направиш нещо с перуката. – Стивън я погледна. – И може би да смениш костюма на Жената котка с нещо не толкова… официално.

Натали се усмихна:

– Имам дънки, не е проблем. И може би си прав за хотела. Уморена съм, но не искам да поемаме повече глупави рискове. Достатъчно се разминавахме с опасността за една нощ… И все пак какво му има на костюма на Жената котка? Не ти ли харесва? – Виолетовите ѝ очи го пронизваха.

– Не съм казал, че не ми харесва. Казах, че е може би прекалено… демонстративен. Какво мисля за облеклото ти, няма никакво значение – смутено се оправда той.

– Доста добра работа свърши с пазача на църквата – отбеляза Натали и замълча.

Очевидно и двамата си спомниха целувката в базиликата, нищо че беше само част от прикритието им. Сега обаче не беше времето и мястото да я обсъждат.

Все пак Стивън все още усещаше вкуса от тази целувка и живо си спомняше уханието на кожата и дъха на Натали, когато езикът ѝ се пъхна в устата му…

Нямаше смисъл да мисли повече за това.

– Избягаха ли? – изкрещя Синт по телефона.

– Да, господин полковник. Изпразнили са стаите и се измъкнаха отзад. Търсим ги, но ги няма. След като излязоха от хотела, откриването им стана прекалено сложна задача за трима души – докладва агентът по телефона. – Съжалявам, господин полковник. Беше въпрос на секунди. Почти ги бяхме хванали.