Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Това е все едно някоя да е почти бременна. Безсмислено изказване. – Синт се опита да се успокои. – Какво е положението сега?

– Мобилизираме агентите си в полицията и сутринта ще имаме няколко наши хора на дневна смяна в Интерпол. Надяваме се да засечем някой от мобилните им телефони или да ни кажат, когато Крос се свърже с офиса си.

– Дръжте ме в течение. Досега тези двамата успяха да ни надхитрят, а се намесиха и допълнителни играчи, които са готови да убиват. Трябва да хванем момичето и новия ѝ приятел и да ги скрием. Ако не успеем, имам предчувствието, че другите ще го направят и тогава ще се окажем в доста неизгодна ситуация.

– Разбрах. Работим усилено. Ще се обадя, когато знам повече – обеща гласът и връзката прекъсна.

Синт запали цигара и шумно издиша облак дим към настолната лампа в хотелската стая. Ситуацията бързо се влошаваше. Той стана и закрачи напред-назад, докато обмисляше новите усложнения, псувайки приглушено късмета си.

Изгаси цигарата и си легна, като преди това нагласи алармата на телефона си за след два часа. Като действащ разузнавач бе прекарал много денонощни дежурства, но тогава беше по-млад. С годините се бе убедил във важността на добрата почивка.

Облегна главата си на таблата и затвори очи, опитвайки се да прекъсне пороя от мисли. Беше свикнал да спи седнал и сега не можеше по друг начин.

Поредният пример как дългогодишната служба в Мосад го бе променила.

Изгаси нощната лампа и погледна часовника си. Три и четиридесет и пет.

Очертаваше се дълъг ден.

Стивън седеше прегърбен над лаптопа в чакалнята, сякаш очакваше ранен влак. На гарата имаше сравнително малко хора, най-вече безделници с шарещи очи и обичайните представители на утайката на обществото, които често се срещат по гарите. В района патрулираха няколко полицаи, които не му обръщаха внимание. Това не го учудваше – беше твърде рано и двамата с Натали на практика не бяха нарушили никой закон. Макар винаги да съществуваше риск някой да използва връзките си в полицията и да пусне сигнал за издирването им, това едва ли щеше да се случи, ако преследвачите искаха да запазят намеренията си в тайна. Освен това с качулката на анорака, нахлупена върху бейзболната шапка, Стивън беше почти неузнаваем. Носеше небиещ на очи широк черен панталон и от пръв поглед можеше да мине за трийсетгодишен или дори за по-млад. Облеклото му бе далеч от това, което се очаква да носи един изтъкнат криптолог и собственик на софтуерна компания.

Погледна Натали, когато я усети да се приближава, и ѝ се усмихна уморено. Тя изглеждаше, сякаш току-що се е събудила от освежаващ осемчасов сън, прелестна в разноцветния лек пуловер и дънките, които бе сложила. Беше вързала перуката на опашка и промяната от алтернативната външност, с която му се бе явила преди два дни, беше смайваща. Трудно можеше да повярваш, че е същата жена, освен ако не погледнеш неповторимите ѝ виолетови очи.

– Нещо ново? – попита тя.

– Качих снимката от базиликата в компютъра и пуснах текстово разпознаване, после въведох текста в програмата – обясни той, като посочи екрана. – Сега обработва шифъра, след което ще трябва да преведа резултата на латински.

– Колко ще ти отнеме?

– Може би час. Програмата ще провери всички пермутации и това може да отнеме доста време. Няма как да разбера кога ще свърши, докато не излезе съобщение. Ако не разполагах с програмата, можеше да отнеме седмици.

– Нещо да помогна?

– Би ли ми взела едно силно кафе. Не съм свикнал да стоя буден цяла нощ и започва да ми се доспива…

Натали кимна:

– Разжалвана съм до сервитьорка. Хубава работа – подразни го тя.

– Другият вариант е да седиш тук и да зяпаш празния екран със съобщението, че задачата е изпълнена на петнайсет процента, докато аз отида да си взема сам.

– Знаеш ли какво? Мога да те заменя за известно време. Ще ти се отрази добре да се поразтъпчеш. Нещо против?

– Не. Така или иначе няма да се случи нищо, докато програмата не свърши, а дотогава има още доста време. Искаш ли нещо? Бейгъл? Мъфин?

– Моля те, без кучешки имена. – Тя се вгледа в сериозното лице на Стивън. – Извинявай, малко съм изнервена. Шегувах се. Иначе, да, бих взела едно кафе. С много сметана и три захарчета.

Стивън мълчаливо ѝ подаде компютъра, като внимаваше да не дръпне кабела от контакта. Намести шапката си.

– Разбрах: горещ, бял и сладък. – Очите му проблеснаха. – Виждаш ли? И аз мога да се шегувам.