Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Фредерик спря пред хотела точно навреме. Когато потеглиха, мълчаливо подаде на Натали малък пакет с инструменти – отвертка, шпакла и акумулаторна бижутерска дрелка. Тя ги пъхна един по един във високите си ботуши, които, макар и тесни, ги скриха добре. Стивън наблюдаваше подготовката с интерес. Бяха предупредени да не изнасят нищо от църквата, но никой не им бе забранил да внасят неща. Надяваше се, че този, на когото плащаха, за да ги пусне вътре, не държи особено на формалностите.

Спряха в една странична пресечка до църквата и колата им бе единствената на пустата улица. Стивън и Натали предпазливо слязоха и тръгнаха към храма. Когато завиха зад ъгъла, видяха автомобил, спрян от другата страна на сградата. Дани се приближи към тях изпод една от слабите улични лампи.

– Добър вечер. Надявам се, че тази уговорка ви устройва.

– Идеално, Дани. Благодаря – каза Натали.

– Току-що платих на охраната, с вас ще си оправим сметките по-късно. Сега запомнете правилата – не изнасяйте нищо и не пипайте експонатите. Имате трийсет минути да оглеждате или каквото друго искате да правите на средното ниво. Охраната ще стои на горния етаж, за да не ви пречи, но ще обиколи набързо заедно с вас, преди да си тръгнете, за да се увери, че всичко си е на мястото и не сте повредили нищо. Ясно ли е?

– Няма да пипаме експонатите и няма да крадем. Разбрах – потвърди Натали.

– Е, това е. Ще ви представя на нощния пазач и ще си ходя. Можем да се видим утре, за да ми дадете парите. Късмет – усмихна се Дани.

Заведе ги до страничния вход и след няколко минути през решетките надникна бледо лице. Дани изстреля няколко изречения на италиански и лицето на пазача се успокои. След секунди ключалката изщрака и старата желязна вратата се отвори със скърцане. Дани им кимна и тръгна спокойно към колата си, като извади цигара.

Пазачът огледа улицата, за да се увери, че са сами, и им даде знак да влязат. Решетката се затръшна зад тях и зловещо прокънтя в празната църква. Пазачът им даде знак да пазят тишина и ги заведе до стълбите, водещи към долните етажи. Опипа дрехите на Стивън, като спря за момент, когато намери телефона и ключовете му. Прегледа набързо съдържанието на черната чантичка на Натали и я върна. Един поглед на облеклото ѝ му бе достатъчен, за да се убеди, че ако тя крие нещо, ще му е необходим рентген, за да го открие. След като се увери, че не носят нищо опасно, посочи часовника си.

– Трийсет минути – каза на италиански. – Знаете правилата, нали?

Натали погледна Стивън с неразбиращо изражение. Той ѝ преведе. Двамата кимнаха и пазачът отвори двойната дървена врата, която преграждаше вестибюла на стълбището от горния етаж. Затвори я след тях. Чуха тракането на веригата, която той уви около дръжките. За момент Стивън изпита лошо предчувствие, но то бързо отмина. Само след половин час щеше да се разбере дали мисията им е успешна, или е провалена.

Слязоха във влажната централна част на базиликата, чиито стени бяха главно от изтъркани камъни и нескопосано оформени тухли, скрепени с хоросан, и със странни петна от мазилка тук-там, където все още не се беше изронила. Минаха бързо през първата галерия, разположена перпендикулярно на главната камера. Подобно на съвременната църква отгоре, средното ниво имаше голямо централно помещение, укрепено с колони и арки, и две дълги тесни галерии от всяка страна.

От мястото им в главната зала Натали посочи стенописа на свети Алекси на отсрещната стена. Двамата се приближиха безшумно. Когато стигнаха до стенописа, Стивън отмери шест крачки – всяка от по метър и петдесет [8] В древноримската система от мерки 1 крачка (passus) е равна на 1,4815 м и се състои от 5 стъпки (pes), всяка от които е по 0,296 м. – б. р. , извади парче тебешир от джоба си и отбеляза знак на пода. Направи дванайсет крачки в обратната посока и там също маркира. Двамата се отдалечиха от стенописа и огледаха тавана, пода и стените от двете страни около отбелязаните с тебешир места. Никъде не се виждаше кръст. Стивън влезе в лявата галерия, чиято стена бе откъм гърба на стенописа, и след като преброи колко крачки са до входа, повтори изчисленията. После двамата с Натали огледаха двете маркирани места и от тази страна. Нищо. Само древни каменни стени, осеяни тук-там с рисунки.

Обезсърчени, двамата се върнаха в главната зала и се втренчиха в стенописа на свети Алекси.

– Както видяхме днес – прошепна Стивън, – няма кръст. Значи, или сме на грешното място и аз по някакъв начин съм сбъркал данните от пергамента, или по някое време през последните пет века кръстът е бил преместен.