Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Долните нива на църквата били открити през 1857 г., но това не означаваше нищо. Авторът на пергамента може и да е знаел за съществуването им през XV век, нo това не отговаряше на въпроса дали е отнесъл знанието си в гроба. Историята беше пълна с празнини и Рим не правеше изключение. След повторното откриване на междинния етаж на базиликата Орденът на ирландските доминиканци, под чиято опека е сградата от 1667 г., организирал разкопки и в останките от първи век на по-долното ниво.

По време на създаването на пергамента базиликата се е стопанисвала от новосъздаден милански орден – "Августински събор на свети Амброзий“. Ако авторът е бил монах от този орден, това обясняваше защо тайната е скрита на средното ниво. Това, че е имало таен проход за достигане на църква под църквата, не изненада особено Стивън. Въпросният период от историята беше пълен с интриги и гонения, затова предпазливите духовници не се доверявали на никого и вземали мерки да се застраховат. Фактът, че знанието за долния етаж е било забравено през вековете, съвпадаше със смяната на първите монаси с ирландските доминиканци, които италианците възприемали като натрапници, на които не могат да се доверят.

Стивън не можеше да си представи какво е скрито в базиликата и дали то, каквото и да беше, е устояло на стихиите в течение на изминалите пет века. Не искаше да обезкуражава Натали, но знаеше, че шансовете далеч не са добри. Въпреки това те щяха да направят всичко необходимо, за да разсеят съмненията. Стивън съзнаваше, че Натали никога няма да се откаже – в това отношение приличаше на него. Беше решителна.

Повечето уебсайтове пресъздаваха една и съща информация, почерпена от няколко книги и от официалната интернет страница на църквата. Стивън бързо прегледа всички онлайн източници и отново се озова там, откъдето бе започнал. Трябваше да разгадае скритото послание, но не виждаше начин да го направи, докато не проникне в църквата. Много се надяваше да намери нещо съществено, защото в момента беше в задънена улица.

По средата на пътуването към Рим мобилният телефон на Натали иззвъня. Стивън беше свалил цялата информация на лаптопа и вече нямаше нужда от връзка с интернет. Натали извади кабела и вдигна телефона. След кратък разговор даде на Стивън знак, че всичко е наред, и затвори.

– Днес ще обиколим базиликата, после ще се срещнем с познатия на моя приятел. Той казва, че можем да му имаме пълно доверие. До два часа трябва да сме в Рим, значи следобед можем да направим обиколката, а после, към пет, да се видим с човека. Той ще ни осигури апартамент в близост до църквата.

– Не си губиш времето.

– Нямаме време за губене. Не знаем какво ще предприемат преследвачите ни, затова трябва да очакваме най-лошото. Не си ли съгласен?

– Мисля, че засега сме в безопасност. Само аз имам текста на пергамента, затова не би трябвало никой да не ни досажда, стига да не разгласяваме намеренията си и да не направим някоя глупост – отбеляза Стивън.

– И аз така мисля. Но искам да побързаме. По-трудно е да улучиш цел, която се движи с висока скорост.

Стивън нямаше как да не се съгласи. Дамата имаше право.

Когато пристигнаха в Рим, Фредерик ги закара направо до базиликата "Сан Клементе"и ги остави на съседната улица. След едночасово чакане, дойде и техният ред за разглеждане и заедно с група други посетители ги въведоха в съвременната църква. Отегченият екскурзоводът рецитираше подробности за сградата с тон, подсказващ, че би искал да е на всяко друго място, само не и тук и да развежда туристи. След няколко минути на горния етаж, слязоха на средния – останките от четвърти век, разкрити в оригиналния им вид. Движеха се с останалата част от групата и Натали подръпна ръкава на Стивън, когато влязоха в главния вестибюл и бяха посрещнати от стенописи и мозайки, една от които се казваше "Легендата за св. Алекси“.

– Това трябва да е този Алекси, за когото се говори в пергамента – каза Стивън.

Двамата огледаха наоколо, но не видяха нищо обещаващо – нямаше кръст, а една голяма част от пода, пропаднала на долното ниво, бе оградена с червен кордон.

– Да не би да има друг Алекси? – прошепна Натали.

– Възможно е. Ще научим след няколко минути, когато свърши обиколката. А може и кръстът отдавна да е изчезнал. От това се опасявах.

Натали бавно се завъртя, като се опита да прецени докъде стигат шест крачки, но не видя нищо. Нито на пода, нито на тавана, нито на стените. Нямаше кръст.