Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Натали спря. Стивън се обърна и я погледна в очите.

– Не успях да открия много неща за теб, когато те проверявах – отбеляза тя след кратко мълчание. – Предположих, че не случайно реагира толкова хладнокръвно, когато забеляза, че те следим. Ще ми разкажеш ли нещо повече за себе си?

– Преди години се забърках с опасни хора, като се опитах да се намеся в неща, от които трябваше да стоя настрана. Разбих една много доходоносна схема, с което причиних големи загуби на тези хора, затова се опитаха да ме убият. Бяха много опасни противници. Не някой ревнив съпруг или нетърпелив лихвар. Говоря за злодеи от световна класа. Но все още съм жив. А те не са. Поне повечето.

– Може би съм те преценила погрешно – отбеляза тя, като го огледа от глава до пети. – Явно не е хубаво човек да те подценява, доктор Крос.

Стивън нямаше готов остроумен отговор, затова двамата просто продължиха разходката.

– Мисля, че трябва да останем в Италия. Не трябва да рискуваме да привличаме внимание с паспорта ти. Съгласен ли си? – попита Натали, връщайки се на първоначалната тема.

– Нямам нищо против. Може да отидем в някой по-голям град, където ще е по-лесно да се скрием. Болоня, Милано или дори Рим…

– Чувала съм хубави неща за Болоня. Ако си съгласен, стига твоята програма да не извади нещо друго, предпочитам да се преместим там. Можем да отидем с колата.

Стивън завъртя главата си, за да отпусне схванатите мускули на врата си. После отново я погледна изпитателно и попита:

– Освен да бягаме, имаш ли някакъв друг план?

– Имам. Ти разплиташ всичко, научаваш загадката и тогава…

– …и тогава?

Натали спря. Стивън продължи с по-мек глас:

– Натали във всичко това има една голяма дупка, дори да дешифрирам Свитъка. Дупката е в това, че ти нямаш план. Да приемем, че разкрием загадката. И какво тогава? Или по-реалистично – да предположим, че не успеем. Че никога не узнаем какво пише в Свитъка. Какво ще правим тогава? Кога ти или аз ще бъдем отново в безопасност?

Натали не отговори. Очите ѝ проблеснаха за момент.

– Преживявал съм такива моменти – изтъкна Стивън, като изрита едно камъче към близката нива. – Това е сътресение, което ще промени всичко. Не виждам сценарий, при който нещата да останат постарому. Животът ни е променен завинаги, без шанс да се върне в нормалния си ритъм, какъвто и да е бил той. Приеми го и ще е по-добре за нас.

– Не се бях замислила за това…

– Виж, ако си права и Орденът съществува и е тръгнал по петите ни, те няма да се откажат. Ако тази група е пазила Свитъка над петстотин години, можеш ли да си представиш, че нещо ще ги накара да спрат? Ами Франк? Дори да му върнеш двата милиона, ти сама каза, че този човек е въшлив с пари и е вманиачен. При какъв сценарий би ни оставил на мира и би се оттеглил?

Стивън се обърна и тръгна обратно към къщата. Натали ускори крачка и бързо го настигна.

– Стивън… съжалявам. Не те замесих нарочно. Писмото до баща ми те замеси.

– Натали, аз съм голямо момче. Знам, че е така. Не търся кого да обвинявам. Просто се тревожа как ще оцелея, не само днес, а в близките десет години. Ако си права, ще ни трябват много късмет и умения, за да се измъкнем чисти. За щастие, имам достатъчно пари до края на живота си, но трябва да ги прехвърля, за да не могат да се проследят. Осъзнавам, че трябва да се махна и повече да не поглеждам назад. – Стивън потърка лицето си и въздъхна. – Правил съм го вече. Трудно е. Колкото по-скоро осъзнаеш какво трябва да направиш, толкова по-добре. Една крачка накриво е достатъчна, за да се сринеш. Не можеш да си позволиш грешка. Никога.

Натали се замисли над думите му, докато вървеше до него. Хладнокръвната ѝ фасада се беше пропукала макар и мъничко и Стивън видя следа от уязвимост там, където преди имаше само сила. Знаеше какво преживява. Толкова беше обсебена от тайната на Свитъка и от желание по някакъв начин да отмъсти за баща си, че бе пропуснала голямата картина. Или пък предпочиташе да се абстрахира от действителността, докато не стане готова да я приеме. Стивън обаче вече бе преживявал момент, когато трябваше да събере целия си живот в една чанта и да бяга, а случи ли ти се подобно нещо веднъж, сънят ти вече не е както преди и си психически подготвен да го преживееш отново. В някои отношения той беше най-неподходящата мишена за преследване, защото имаше опит и знаеше какво да прави.

– Гадна работа – измърмори Натали.

– На мен ли го казваш?

Над главите им няколко птици се рееха спокойно из нивата, използвайки момента, докато фермера го няма на поста му. Слънцето целуваше лозите в съседния парцел. Пасторална идилия. Като се изключи фактът, че трябва да се крият като плъхове от преследвачите си, денят беше прекрасен.