Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Какво ще правим? – попита.

– Дръж си очите отворени. Да погледнем и от другата страна на стената и в лявата галерия. Може би там има кръст.

Послушно последваха групата в най-далечната галерия, където имаше дупка в земята, заградена с бариера. Произведенията на изкуството тук бяха повече, но нямаше кръст. Екскурзоводът ги разведе из помещението още няколко минути, после слязоха на най-долното ниво с култов олтар, посветен на Митра, и няколко малки жилищни стаи от първи век. Натали се изнерви и вече искаше да излиза – след като разгледаха средното ниво, обиколката вече не я интересуваше.

Когато се върнаха на главния етаж, туристите бързо се разпръснаха и двамата със Стивън останаха сами на тротоара, за да обсъдят какво да правят.

– Трябва да влезем, когато няма никого, и да претърсим по-обстойно – заяви тя.

– Би било добре, но как? Не съм песимист, но не виждам голям шанс онова, което е било там – ако предположим, че това е правилното място и програмата ми не е пропуснала нещо, все още да е вътре. Може да е изчезнало още преди векове и в такъв случай, дори да покажем Свитъка по телевизията, никой няма да може да го разкодира.

– Разбирам, но сме длъжни да опитаме. Нека да видим как ще ни помогне моят човек. Не би трябвало да е трудно да влезем. С пари може да се купи много съдействие.

Отидоха в едно малко кафене на две пресечки от църквата. Натали се обади по телефона, докато вървяха. Десет минути след като седнаха и поръчаха, в заведението влезе пооплешивял, елегантен мургав мъж около петдесетте, който приглаждаше мустаците и оправяше яката си, докато вървеше. Синьото сако и сивият панталон му придаваха аристократичен вид – впечатление, което се засилваше от резервираното му поведение.

Видя ги и се приближи.

– Вие сигурно сте хората, с които трябваше да се срещна. Добре дошли! За първи път ли сте в Рим? – поздрави той на добър английски. – Аз съм Даниеле Франкесо. Приятелите ми викат Дани.

Натали стисна ръката му и махна към един стол.

Стивън се ръкува небрежно с италианеца.

– Приятно ми е. Да, за първи път сме в Рим.

Дани поръча двойно еспресо и забърбори за красотите на италианската столица, докато сервитьорката донесе поръчката му и си тръгна. После извади кутия цигари и предложи на Стивън и Натали, които отказаха. Сви рамене и ги прибра в джоба си.

– Лош навик, който ще ме убие, но не мога да спра. Добре, как мога да ви помогна? Общият ни приятел ми каза да направя всичко, което поискате.

– Трябва да влезем в базиликата "Сан Клементе"след работно време. Искаме да прекараме известно време на средното ниво, без никой да ни пречи – обясни Натали.

Дани вдигна вежди, но това беше единствената му реакция. Не попита защо.

– О, мислех, че ще поискате нещо лесно, например аудиенция при папата. – Усмихна се, показвайки жълтите си зъби. – Шегувам се, разбира се – уточни, макар че лицето му изразяваше всичко друго, но не и забавление.

– Може ли да се уреди? – попита Натали.

– Не виждам защо не. Ще трябва да бутна пари тук-там и сигурно ще има условия, но в Рим можеш да постигнеш всичко, ако си достатъчно гъвкав… и щедър. Имам номера ви. Изчакайте да проуча нещата и ще измислим нещо. Впрочем ето ключа от апартамента. Приятелят ви Дейвид каза, че можете да използвате тайната квартира колкото дълго поискате.

Дани подаде на Натали ключ, увит в листче, на което бе написан адрес. Тя кимна и го прибра в чантичката си.

– Каквато и сума да ви трябва, за да ни вкарате в църквата, смятайте я за одобрена – увери го. Погледна го предупредително. – Не споменавайте на никого за присъствието ни тук. Разбрано?

– Естествено. Аз дори не знам имената ви. Но които и да сте, не съм ви виждал.

– Радвам се, че можем да разчитаме на дискретността ви. Моля ви, обадете се, ако има нещо ново. Може да звъните по всяко време.

Дани допи кафето си и стана.

– Ще държим връзка. Приятно прекарване в Рим – пожела им той, а после се обърна и си тръгна, сякаш нямаше никакви тревоги на света.

Стивън и Натали се спогледаха.

– Какво мислиш? – попита тя.

– Кой е Дейвид? – контрира той.

– Приятелят, за когото ти казах. Истинското му име е Муди, но използва различни псевдоними. В Италия е Дейвид. Какво мислиш за Дани?

– Изглежда деен, но е мазник. Може би това е добре. Струва ми се съмнителен, но точно сега нямам доверие на никого. Докато не знае нищо повече от това, че сме тайнствена двойка, търсеща среднощна романтика в църквата, всичко е наред. – Стивън замълча за миг. – Обаче не ми харесва идеята да отседнем в апартамент, осигурен от него. Това е слабото звено в плана.