Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Внезапно пърхане на крила стресна и двамата – едно подплашено врабче се блъсна няколко пъти в брезентите, преди да излети в тъмното празно пространство над главите им. През счупените прозорци едва проникваше светлина от вече притъмнялата улица. Стъпките се забавиха до по-отмерен ритъм, приближаваха се.

Стивън посочи едно по-светло място напред и когато тръгнаха натам, шумът от коли се усили. Стъпките зад тях спряха. Стивън безшумно вдигна една еднометрова греда и даде знак на Натали да продължи към изхода. Остана отзад, като долепи гърба си до стената, чакайки преследвачите да се покажат с импровизираната си бухалка в ръка. След няколко секунди, които му се видяха цяла вечност, от коридора се чу изскърцване на стъпки върху нападалата по земята мазилка и след малко пред него се открои силует.

Преследвачът не го усети навреме. Гредата се стовари право върху главата му и той падна. Стивън се ослуша за други стъпки, но не чу. Другият преследвач сигурно бе останал пред кафенето или бе влязъл в друга сграда.

Стивън клекна и провери пулса на сваления противник, чиито очертания едва различаваше в тъмното. Макар и слабо, сърцето му биеше. Щеше да оцелее, макар че когато се свести, ще се чувства така, сякаш върху главата му се е стоварило пиано. Стивън различи струйка кръв отстрани на главата му. Огледа пода наоколо и забеляза два предмета, които преследвачът бе изпуснал – квадратна кутия и пистолет. Взе ги и безшумно се измъкна към мястото, където би трябвало да го чака Натали.

Когато стигна до главния вход, също така небрежно запречен с талашит и някаква верига, нея я нямаше. Натали беше изчезнала. Той огледа покрития с бял прах от мазилка под и ясно различи отпечатъците от ботушите ѝ, водещи навън към улицата, зад преградата. Запита се дали ще успее да се провре през процепа, но в този момент чу шум от вътрешността на сградата и реши да опита. Очевидно не разполагаше с много време.

Едва успя да се промуши и застана на тротоара сред бързащите за вкъщи пешеходци. Огледа се, но Натали я нямаше.

Чудесно.

Наблизо изсвири клаксон и Фредерик спря до него. Задната врата се отвори и неповторимият аромат на Натали го лъхна отвътре, привличайки го в колата като магнит.

Той се качи, извади пистолета изпод ризата си, където го беше скрил, и го разгледа.

– Въздушен пистолет. – Отвори зарядната камера и извади малка спринцовка със син стабилизатор за летене, пълна с тъмнокехлибарена течност. – Искате ли да се обзаложим, че това е упойка?

Натали вдигна кутията, която той бе оставил на седалката, и отбеляза:

– Това е електрошоков пистолет. Логично – трябваш им жив, за да могат да те разпитат. Ще те убият едва след като научат всичко, което знаеш.

– А ние какво знаем всъщност? – попита Стивън, след като се замисли за момент.

– Мисля, че е ясно, че искат да се доберат до теб. Повече не трябва да се показваме около дома и офиса ти. Сигурно са видели и колата, затова трябва да се отървем от нея и да намерим друга. Фредерик ще се заеме с това. Предлагам да се върнем във вилата, да си направим вечеря и да се измием от праха, докато той уреди нова кола. Колко време ще трябва на хората ти в офиса, за да дешифрират документа?

– При малко късмет, би трябвало да са готови до сутринта. Но ти сигурна ли си, че тези хора няма да те открият тази нощ?

– Ти си този, когото засякоха. Ходенето до апартамента ти беше лоша идея. Разбирам, че трябваше да вземеш програмата, но всяко нещо в живота крие риск, а рискът в нашия случай е да ни проследят. Знаехме го. Засега решихме проблема и ако не броим това, че ни видяха заедно, всичко е чисто. Но вече не може да ходиш на обичайните места, които посещаваш. Надявам се, че тази случка ти отвори очите и вече осъзнаваш, че опасността не е за пренебрегване.

Стивън изслуша спокойния ѝ отмерен глас, лишен от всякакви емоции, и кимна:

– Вярвам ти.

В тихия и пуст офис пръстите на Софи танцуваха по клавиатурата, докато настройваше софтуера за дешифриране, за да извърши анализа, който бе поръчал доктор Крос. Започнала като един вид вундеркинд, тя бе спечелила пълна стипендия за "Станфорд"и вече близо десет години работеше като програмист. Бяха шеметни времена и оправдаваха дългите часове, които майка ѝ бе жертвала, за да може Софи да следва интереса си към информатиката. Стипендията беше върховното постижение в живота ѝ и тя завърши с отличен успех, след което веднага постъпи на работа в "Майкрософт“.