Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Здрасти. Софи още ли е там?

– Да, тук е.

– Идеално. Искам да подготви един от новите компютри и да пусне една дешифрираща програма на него. Мога да ти пратя софтуера по имейла в компресиран вид заедно с един сканиран документ. Ще кажеш ли на Софи да ми свърши тази работа?

– Веднага. Разбра ли за какво те търсеха ченгетата?

– Имало е обир в апартамента ми. Сигурно са искали да опиша какво е откраднато.

– Обир? Взели ли са нещо?

– Доколкото мога да преценя, само лаптопа ми. Нямам друго ценно за крадене, освен ако не се опиташ да изнесеш голямата ми плазма под мишница. Обаче вкъщи всичко е адски разхвърляно. Изглежда така, сякаш в апартамента са се сношавали пуми.

– Имаше ли нещо важно на лаптопа?

– Не. Всичко е защитено с пароли, но някой спец може да ги разбие. Повечето са безполезни неща. Но пак е гадно.

– Представям си.

– Ще ти пусна програмата и документа малко по-късно. Тук нямам интернет. Копелетата са изтръгнали кабелите и са отнесли модема. Един дявол знае защо. Както и да е, обади ми се, когато свърши. Благодаря ти, Гуен.

Записващото устройство се отвори – знак, че дискът е готов. Стивън изключи компютъра и като огледа още веднъж бъркотията в апартамента, реши, че най-доброто, което може да направи, е просто да почисти. Прибра диска и нарами сака. Огледа се още веднъж и тъжно поклати глава. Щеше да му трябва цял ден, за да сложи всичко в ред. Гадост!

Слезе по стълбите и излезе на улицата, замислен за новите си подозрения за Натали. Смяташе, че умее да преценява хората, но човек никога не знае. Трябваше да е нащрек, в случай че тя е измислила всичко, за да го подлъже да дешифрира Свитъка. Чист късмет беше, че си спомни за пергамента със символа във формата на лабиринт, въпреки че кой знае колко още такива документи имаше. Можеше да е само този, а можеше да са десетки.

Зави зад ъгъла и се приближи до колата, която стоеше на същото място. Багажникът рязко се отвори и това малко го стресна, но разбра намека – метна сака вътре и още преди да стигне до задната врата, Натали я открехна.

– Много се забави – оплака се тя.

– Да. Трябваше да свърша някои неща – отговори той, като наблюдаваше лицето ѝ за реакция.

Тя го гледаше безизразно, но очевидно подразнена от небрежния му отговор. Ако знаеше за обира, явно беше достойна за "Оскар"актриса. Стивън не забеляза в изражението ѝ нищо освен нетърпение да тръгват.

Той отново се вгледа в екзотичните ѝ черти и усети аромата ѝ – като късче от райската градина. Какъвто и да беше, парфюмът явно имаше ефект върху другия пол, помисли си той. А може би просто бе минало ужасно много време, откакто…

По-добре да не мисли за това точно сега.

– Трябва да намерим компютър с интернет, за да проверя пощата си и да изпратя програмата в офиса, където ще я инсталират. Някакви идеи?

– През две пресечки има интернет кафе – каза Фредерик. – Видях го, когато минахме оттам.

Натали му даде знак да кара и той потегли във вече доста натовареното движение в пиковия час.

От другата страна на улицата хилав като върлина мъж с грозни белези от акне върху приличащото на издялано от камък лице вдигна мобилния телефон пред лицето си, докато палеше цигара и се преструваше, че гледа чифт шоколадовокафяви дамски кожени ботуши за езда на витрината. Снима колата заедно с регистрационния номер и затъмнените прозорци и изпрати информацията на съучастника си.

– Мисля, че е той. Проследих го от апартамента. Жалко, че нямаме снимки, за да сме сигурни – прошепна в апарата между две дръпвания от цигарата.

– Опитваме се да проникнем в автомобилния регистър, за да проверим номера, но не успяхме да открием нищо повече. Този тип явно не е фен на социалните мрежи. Жалко, Фейсбук много улеснява нещата.

Мъжът с пъпчивото лице се огледа и когато видя приближаващия мотоциклет, се приближи до бордюра. Хвърли цигарата в канавката и се качи. Мотористът даде газ и потегли по задръстената улица на десетина коли зад автомобила, който следяха.

Стивън и Натали влязоха в интернет кафето, пълно със студенти и туристи, и се приближиха до скучаещото момиче с татуировки и пиърсинг зад мръсното гише. Стивън се почуди в кой цирк е решила да кандидатства – със сигналносиня коса, обеци на носа, верига от черепи, татуирани около врата, постоянно намръщена и с поведение, с което конкурираше и най-арогантните барманки в града, нямаше голям шанс да я изберат за "Мис Приветливост“. Пренебрежителната раздразнителност като че ли беше измислена в Италия. Шансовете да се убедиш в собствената си незначителност бяха навсякъде, достатъчно бе да съдиш по отношението на армията от продавачи и сервитьори, готови на всичко, за да ти я демонстрират. Домакинята им в случая очевидно бе приела задачата присърце.