Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Минаха през кабинета на управителя, но той си беше тръгнал по-рано и нямаше как да уредят достъпа до сейфа. Натали въздъхна и като поклати глава, тръгна към изхода. Станалото – станало.

– Можем да дойдем утре и да те включим в списъка, Натали – каза Стивън, докато излизаха.

– Може. Няма да се тревожа за това сега. Хайде да действаме.

Отидоха пеша до съседната пресечка, където Фредерик ги чакаше с колата. Натали се обърна към Стивън:

– Искам да се откажеш от ходенето до апартамента. Идеята наистина е много глупава. Можем да купим всичко, от което имаш нужда, от десетки магазини в града. Не виждам причина да поемаме този риск.

– Аз виждам една голяма – освен това, че обичам вещите си. Програмата за дешифриране на пергаменти, която съм написал, е на компютъра вкъщи и ако искаме да разнищим загадката, тя ще ни трябва.

– По дяволите. Добре, разбрах. Нямаш ли я някъде другаде? В офиса например?

– Не, защото когато съм на работа, обикновено работя. Не се опитвам да дешифрирам средновековни ръкописи.

– Ясно, значи трябва да рискуваме. Нямаме избор.

– Така е. Повярвай ми, нямам никакво желание да получа куршум в гърба заради една компютърна програма. Сигурен съм, че всичко ще е наред.

За седем минути стигнаха от банката до апартамента му, който се намираше в стара триетажна сграда. По указания на Натали Фредерик спря на съседната пресечка. Стивън слезе, но когато спътничката му понечи да отвори своята врата, я спря.

– По-добре да не ни виждат заедно, Натали. Ако някой наблюдава апартамента ми, твоята поява ще потвърди подозренията, че участвам в играта. Нека да отида сам. Ще си взема нещата и след няколко минути пак съм тук, става ли?

Натали отново се отпусна на седалката.

– Добре, ще остана.

Стивън тръгна към сградата, която се намираше зад ъгъла, на стотина метра от мястото, където бяха спрели. Огледа улицата внимателно, но не видя нищо подозрително. Натали явно преувеличаваше. Но пък как да тълкува посещението на двамата мъже в офиса му само преди няколко часа?

Той приближи сградата и не забеляза нищо необичайно. Пъхна ключа в скърцащата стара ключалка, която всеки път оспорваше правото му да влезе с характерното италианско упорство. Тръгна по стълбите към втория етаж.

В този момент телефонът му иззвъня и го стресна. Той погледна дисплея, докато се качваше. Беше Гуен.

– Ало!

– Намерих информация за стационарния телефонен номер, който оставиха двамата гости, о, вожде – безгрижно изчурулика тя. – От южния участък на полицията е. Изглежда, че са казали истината.

– Полицаи ли са? Какво казаха, че искат?

– Само, че трябва да говорят с теб колкото може по-скоро.

– Прати ми номера по имейла и ще им се обадя. Благодаря, Гуен.

– Все още ли мислиш да си "на почивка"до края на седмицата? – весело попита тя.

Стивън се замисли. Мъжете се оказаха истински детективи и теорията на Натали започваше да се пропуква.

– Все още не знам. Засега приеми, че съм във ваканция. Ще ти се обадя, ако има промяна.

– Добре. И умната.

– Разбира се. Помня съвета ти – никога не пресилвай нещата.

Стивън излезе на площадката на втория етаж и тръгна по мрачния коридор към апартамента си. Вратата отдясно се отвори и кресливата стара домоуправителка, синьора Саларно, го погледна неодобрително, като постави ръцете си на кръста.

– Чух гласа ви по стълбите. Наред ли е всичко? Нали не е изчезнало нещо ценно?

– Синьора Саларно, колко се радвам да ви видя. Извинявайте, но не ви разбрах. За какво говорите? – учтиво попита той, озадачен от думите ѝ.

– Чух шум в апартамента ви и се обадих в полицията. Тази сутрин, малко след като излязохте. Помислих, че става нещо, и почуках на вратата, но тогава шумът спря и никой не отвори, затова си казах: "Има нещо“. Веднага телефонирах в полицията. Мотаха се няколко часа. Казах им къде е офисът ви. Не се ли появиха тия мързеливци?

Стивън се опита да осмисли изстреляния като картечница обзор на събитията.

– Полиция ли? Тук? И какъв шум? – Погледна входната вратата на жилището си.

– Пуснах ги в апартамента ви. Стоях при тях, за да съм сигурна, че няма да изнесат нещо – увери го синьора Саларно.

Стивън внимателно мина покрай жената и се приближи до апартамента, където имаше бележка от местната полиция и визитна картичка, закрепени в процепа между вратата и касата. Прибра картичката в джоба си и погледна бележката, после отключи. Това, което видя вътре, го стъписа.