Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън уреди да използват компютър и след малко се увери, че антикварят му е изпратил сканирания древен документ. Отвори файла и го прегледа – наистина, в долния десен ъгъл имаше герб като този от Свитъка. Нямаше грешка. Стивън натисна бързо няколко клавиша и след секунда документът вече се изпращаше към офиса му заедно с програмата за дешифриране. Фредерик беше спрял на една съседна улица, защото нямаше места. Докато отиваха натам, Натали извади телефона си, като стискаше чантата под мишница. Стивън се наведе и прошепна на ухото ѝ:

– Не поглеждай назад. Мисля, че ни следят.

Тя запази спокойно изражение. Приближи се малко повече до него и прошепна:

– Дали да не влезем в това кафене? Така ще спечелим време и можем да проверим със сигурност. Ще се обадя на Фредерик да мине отзад и да огледа отвън.

После, без да чака отговор, набра номера на шофьора. Обясни му с няколко думи какво става и затвори.

Влязоха в пълното кафене и отидоха в задната част на дългия салон, декориран в бохемски стил с черно-бели снимки на битнически поети по стените. От едната гледаше Джак Керуак, от другата се мръщеше Алън Гинсбърг. Стивън се почувства така, сякаш се е пренесъл в Гринич Вилидж от 50-те, което бе в пълен контраст със съвременна Флоренция. Заведението обаче беше претъпкано и глъчката от оживени разговори допълваше аромата на силно кафе. Телефонът на Натали иззвъня, докато Стивън оглеждаше помещението, сякаш търсеше свободна маса, и уж разсеяно погледна към вратата и витрината.

Натали проведе бърз разговор и затвори.

– Отвън има двама мъже. Професионалисти. Застанали са от двете страни на главния вход, на двайсетина метра един от друг. Фредерик мисли, че няма да успее да ги разкара. Някакви идеи, преди да му кажа да започне да стреля?

Стивън я погледна и осъзна, че тя не се шегува.

Огледа се към задната част на бара и кухнята и я хвана за ръката.

– Насам.

Минаха през двойната врата от неръждаема стомана, покрай няколко смаяни келнери, и се озоваха до мивките и подредените в редица фурни в кипящата от работа кухня. Главният готвач се приближи и изстреля възмутен речетатив на италиански, искайки да разбере какво правят там. Стивън се престори на турист, който не разбира езика, и само сви смутено рамене, като в същото време оглеждаше задната част на кухнята, която преминаваше в коридор към вътрешността на сградата. Надникна в дъното и видя заден изход, най-вероятно за доставки. Побутна Натали натам, надяваше се онези, които ги следяха, да не разполагат с по-многочислен екип от двамата пред главния вход.

Погледна назад към салона и когато вратата за момент се отвори, за да влезе жена с поднос, пълен с мръсни чаши, видя някакъв мъж, който си пробиваше път между келнерите. Сърдитият главен готвач се наежи, сякаш се канеше да ги изхвърли със сила от малкото си кралство, и Стивън взе мигновено решение.

– Към задния вход. Бързо. Идват – прошепна и Натали хукна натам. Стивън я последва.

Миячите спряха работа и смаяно изгледаха странната двойка, която тичаше към мястото за изхвърляне на боклука.

Стивън блъсна с рамо вратата, като едновременно с това натисна дръжката, и двамата изскочиха на тясна уличка. Чуха шумотевица от кухнята зад себе си. Стивън не смяташе да чака, за да се убеди, че преследвачът идва след тях. Затича по улицата и видя голяма, многовековна сграда, която в момента беше в ремонт. Главният вход бе преграден с парче тънък талашит, закрепено с верига. Имаше достатъчно място да се проврат. Той направи знак на Натали и тя бързо се промъкна през отвора. Стивън я последва и двамата се озоваха в сумрачно изтърбушено помещение в процес на реконструкция. Строителите отдавна си бяха тръгнали и единственият шум идваше от преминаващите коли от другата страна на сградата, която гледаше към оживен булевард. Стивън и Натали бързо тръгнаха между скелетата и висящите от тях брезенти към уличния шум, проправяйки си път през истински лабиринт от полузавършени стаи и коридори, задръстени с чували цимент и купчини дъски.

Зад тях се чу тропане – преследвачът се опитваше да мине през задния вход. Ако не намереха път навън, щяха да попаднат в капан и Стивън се подготви психически за схватка с противници, за чиито бойни умения не знаеше нищо и които по всяка вероятност бяха въоръжени.

– Старай се да не вдигаш шум – прошепна на Натали. – Трябва да намерим път към предната страна.

Промъкнаха се покрай една висока стълба и циркуляр, монтиран на импровизирана подпора. В далечината проехтяха стъпки. Натали погледна профила на Стивън – съсредоточен и с присвити очи, той търсеше изхода.