Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Апартаментът изглеждаше като разграбен от вандали. Навсякъде бяха разхвърляни листа, чекмеджетата стърчаха полуотворени, като няколко бяха изсипани на пода, върху масичката имаше счупена ваза. Стивън усети присъствие зад себе си и когато се обърна, се озова лице в лице с госпожа Саларно.

– Стоях тук и следях да не пипат нищо – увери го тя. – Предположих, че предпочитате да почистите сам, вместо полицията да рови из всичките ви вещи.

– Така ли заварихте апартамента?

– Точно в този вид. Както казах, чух тропане и заподозрях, че става нещо лошо, защото вие винаги сте много тих. В кухнята също има някои счупени неща, сигурно оттам е дошъл шумът. Или от чекмеджетата. – Тя замълча и огледа бъркотията. – Колко жалко, че дори в нашия квартал стават обири. Едно време дори не заключвахме вратите. Вече не е така.

Стивън престана да я слуша. Трескаво се опитваше да осмисли случилото се, докато оглеждаше бъркотията. Може би Натали не беше чак толкова луда.

А може би това тук беше дело на някого, изпратен от нея?

Всъщност какво знаеше за нея? Беше се появила от нищото с тази невероятна история и шантави твърдения и го убеди буквално да избяга с нея. Обвини двамата детективи, че са наемници, дошли да му навредят – може би неволно, но може би това бе част от план, за който той все още не подозираше.

Стивън нямаше впечатление, че Натали умишлено се опитва да го заблуди, но не трябваше да изключва и тази възможност. Във всеки случай тя все още беше въпросителна и той трябваше да е нащрек, докато не научи повече. Колкото и съблазнителни да бяха виолетовите ѝ очи.

Заобиколи купчините изпочупени вещи, за да се добере до бюрото си. Лаптопа го нямаше. Това беше големият проблем. Не само защото всичките му лични файлове бяха там, а и защото програмата за дешифриране също бе на него.

Огледа бъркотията и поклати глава. Пълен хаос. Предполагаше, че е най-добре да се обади в полицията и да подаде жалба със списък на откраднатите неща. За тази цел трябваше да опише всичко. Може би по-късно. Засега реши просто да вземе някакви дрехи и да слезе в склада си на партера.

Напълни един сак с дрехи за една седмица и нещата за бръснене и се върна при входната врата, където госпожа Саларно още стоеше на пост.

– Синьора Саларно, много съм ви благодарен, че сте сигнализирали за обира. Кой знае колко неща още щяха да задигнат, ако не бяхте вие – похвали я той, като се надяваше така да се отърве от нея. След като видя, че не проявява желание да си тръгне, я хвана за ръката и внимателно я изведе в коридора.

– Ако имате нужда от нещо, само почукайте. Ужасно е, че в този квартал се случват такива неща – оплака се тя.

Стивън кимна и отново ѝ благодари. Когато чу изтропването на вратата ѝ, заключи апартамента и слезе на приземния етаж. Отиде до края на дългия вестибюл и отключи една издраскана дървена врата. Когато я отвори, отвътре го лъхна влажен въздух с дъх на мухъл. Махна една паяжина, за да си освободи път до ключа за осветлението. Две слаби флуоресцентни крушки осветиха помещението, което съдържаше пет заключени складови клетки.

Стивън се приближи до най-близката и отключи катинара. Отвори прашната талашитена вратичка и я подпря с един найлонов чувал, пълен с бог знае какви боклуци, събирани с години. Разрови между кашоните, докато напипа твърдата повърхност на един настолен компютър. Вдигна го. Когато го прибираше в склада, беше проявил съобразителност да залепи с тиксо клавиатурата и мишката за него, а също и кабела за захранването. Така имаше всичко необходимо. Можеше да използва монитора, който бе останал горе на бюрото. Дано само старата машина да тръгне.

Затвори склада и се върна в апартамента си, където избърса компютъра от праха и го свърза. Докато чакаше да се включи, отиде в спалнята и извади от шкафа празен диск. Когато се върна, на монитора гордо бяха изложени няколкото икони, които последно бе видял, когато се нанасяше в апартамента. Бързо прегледа файловете, докато намери онзи, който му трябваше, и започна да го сваля на диска. Не си бе дал труда да запише резултатите от пергамента с герба и сега мислено се наруга за небрежността. Така трябваше да повтори целия анализ от самото начало, което си беше доста работа и изискваше много оперативна памет. Предишния път му бе отнело няколко дни.

Хрумна му една идея. Можеше да използва компютрите на фирмата и да пусне програмата да работи през нощта. Беше инвестирал в мощни машини за програмистите, като всяка година сменяше хардуера с най-новото излязло на пазара. Един от компютрите в офиса можеше да обработи данните за една трета от времето, за което щеше да се справи малкият лаптоп на Натали. Стивън взе телефона от бюрото си и натисна едно копче за бързо набиране. Гуен се обади.