Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Натали не отговори веднага. Личеше, че се двоуми. Предложението му звучеше разумно, но не ѝ се искаше да се разделя със Свитъка. За него вече беше платена твърде висока цена.

Стивън чакаше. Все пак проблемът не бе негов – Свитъкът не беше негова собственост. Но не беше и нейна. Не тя беше платила милиони за него.

– Ще го взема с нас и ще реша, когато видя системата за сигурност. Не всички банки са еднакви – отбеляза тя и така отложи момента на решението.

– Ако искаме да хванем работното време, трябва да тръгваме. А и няма да е зле да се отбием до апартамента ми, за да си взема нещата за бръснене и малко дрехи. Явно ми се очертава ваканция.

– Това е изключително глупава идея. Може да следят апартамента ти.

– Натали, сама каза, че ще ме проверят като рутинна мярка, аз съм просто една от многото следи, по които работят. Затова вероятността там да има някой и да следят апартамента ми денонощно, е много малка. Всъщност колкото повече се бавя, толкова по-голяма става вероятността да се заинтересуват от мен.

– Ако си решил да го направиш, не мога да те спра, но запомни, че съм била против. За мен това е безсмислен риск. Не можеш ли да пратиш друг да ти събере нещата и после да се види с Фредерик на оживено място? Преследвачите няма да търсят възрастен мъж. Това е само един от многото начини за решаване на проблема.

– Ще си помисля – отговори Стивън, повтаряйки нейното решение по отношение на Свитъка.

Натали реши да не настоява. Внимателно прибра страниците и ги върна в кутията. Отново огледа масата, за да е сигурна, че не е пропуснала нищо, и кимна на Стивън:

– Добре. Готови сме. Кажи на Фредерик къде е банката и с малко късмет, можем да стигнем преди пет.

Следобедният трафик беше натоварен както винаги, улиците бяха изпълнени с жужащи мотопеди, които звучаха като разгневени насекоми. По-широките артерии се огласяха почти постоянно от клаксони и водачите на двуколесните возила се стрелкаха между автомобилите със самоубийствена дързост. В далечината се чуваше вой на сирени, известяваш, че някой от тези смелчаци не е преценил достатъчно ситуацията и сега сигурно е на път за болницата или моргата.

Стигнаха в банката петнайсет минути преди края на работното време. Влязоха в модерно обзаведеното фоайе на реставрираната стара сграда и минаха през компютъризираната система за сигурност към частните сейфове. Стивън извади от джоба на панталона си няколко ключа и внимателно отвори един от по-големите сейфове, извади дългата един метър и висока около трийсет сантиметра метална касета и я постави на масата в едно от близките помощни помещения.

Двамата седнаха и Стивън отвори кутията. Натали потрепери неволно от прохладата на климатичната инсталация, навън подухваше свеж ветрец, както често се случва през ранното лято в Италия, но тук си беше истински студ. Той извади един пластмасов контейнер за документи и извади отвътре паспорта си и пачка пари – петдесет хиляди евро, които държеше по навик за спешни ситуации. На по-ранен етап от живота си му се случваше редовно да носи такива суми със себе си, но оттогава бе минало почти половин десетилетие и пачките му се струваха странно тежки. Претегли и двете с ръка, после върна едната в сейфа, а другата прибра в закопчаващия се с цип джоб на лекото си яке заедно с паспорта. Натали го гледаше мълчаливо.

– Температурата в трезора се поддържа постоянно на двайсет градуса, а климатичната система осигурява ниска влажност, затова тук е добре за съхранение на пергаменти. В идеалния случай, бих си построил собствено хранилище с по-прецизно контролирани условия и резервен генератор в случай на спиране на тока, но за толкова малка колекция като моята би било глупаво.

– Колко пергамента държиш тук?

– Четиридесет и пет. Имам четири сейфа.

Стивън я погледна въпросително – време беше да реши дали да остави Свитъка в банката. Натали премина през кратка и мълчалива вътрешна борба, преценявайки риска да повери струващия милиони долари документ на банката и на мъж, когото познава едва от няколко часа. В крайна сметка кимна:

– Май ще е най-добре да го оставим тук. Но ще е уместно да ме включиш в списъка с упълномощените за достъп, ако ти се случи нещо.

– Разумно предложение. На излизаме ще го уредим с управителя. Хайде да тръгваме. – Стивън се усмихна. – Изглежда, че ще се наложи да се доверим един на друг.

– За мен не е много лесно.

Стивън реши да не продължава темата. Не искаше да се меси в дилемите, които се криеха зад тези виолетови очи. Взе цилиндъра със Свитъка от ръката ѝ, сложи го в касетата, после я затвори и заключи. Занесе я в отделението със сейфовете, върна я на мястото ѝ и хлопна вратичката.