Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън уморено потърка лицето си, дръпна се от масата и се втренчи в подредените върху нея листове. Толкова много данни без никаква идея откъде да започне. Задачата бе почти непосилна и той разсеяно се запита защо Орденът е изхабил толкова енергия през вековете, за да запази в тайна документ, който прилича просто на част от шифъра Войнич. Изглеждаше нелогично. Закрачи напред-назад, обхванат от чувство за безсилие, като от време на време хвърляше небрежни погледи към Свитъка. Имаше нещо, което продължаваше да му убягва…

Чакай! Един герб на последната страница на Свитъка, под сложно изрисуваните корени на някакво митично растение. Изглежда смътно познат…

Стивън разрови мозъка си, за да си спомни на какво се дължи смущението, което бе почувствал, и къде другаде е виждал този герб. Беше миниатюрно изображение на лабиринт, което изглеждаше не на място в посветената на медицински теми глава. Той се съсредоточи върху него, разрови паметта си, но не се сещаше. Продължи да крачи из стаята. Този герб! Какво означаваше? Но в тази връзка, какво означаваха всички останали илюстрации, изобразяващи всякакви неща – от безсмислените водопроводни схеми, пълни с къпещи се голи жени, през космологичните диаграми на непознати или въображаеми галактики и съзвездия, до растенията, които приличаха на странни хибриди между истинско и измислено?

Когато прекарваше дълги часове в изучаване на Войнич, Стивън винаги се чувстваше така, сякаш пропада през заешката дупка в обърнат надолу с главата свят, където нищо няма смисъл. Днес усилията му не се увенчаха с по-голям успех.

И все пак този символ… Беше го виждал някъде преди.

Стивън се премести на компютъра, отвори сайта с цялостната сканирана версия на Войнич и внимателно разгледа всяка илюстрация. Лабиринта го нямаше никъде, значи не го е виждал там. Изнервен, той смени стратегията и зареди програма за търсене, която започна да бълва безброй резултати със средновековни и астрологични символи. Имаше десетки хиляди и той бързо осъзна, че е безсмислено – все едно да търси игла в купа сено. Знаеше обаче, че е виждал символа някъде по време на пътуванията си. Възможно ли беше това да са ключове към шифъра на Войнич? Всичко бе възможно и Стивън осъзна, че нямаше да обърне особено внимание на символа, ако не го бе видял в глава 18.

Мисли, по дяволите. Това е емблема, нещо като герб, чийто централен елемент е този кръгъл лабиринт.

Отговорът бе съвсем близо. Но колкото повече Стивън се опитваше да се съсредоточи, толкова повече му се губеше споменът.

Не, не става така…

Осъзна, че не трябва да се насилва да се сети, а да изчака, докато прозрението дойде само. Но да знаеш и да го направиш, са различни неща. Това го изнерви още повече и той реши да отиде на разходка, за да избистри мозъка си. След като предупреди Фредерик, слезе по дългата алея сред лозята и маслиновите насаждения, заобикалящи имението.

Лятното слънце галеше лицето му, по ъгъла на лъчите прецени, че само след няколко часа ще започне да се смрачава. Това го накара да се запита какво ще прави. Ако Натали беше права, най-добрият вариант за него бе да остане във вилата, докато разбере нещо повече, но от друга страна, не беше в характера му да позволи някаква мнима опасност да го изпраща в изгнание. Години наред се беше крил, постоянно се бе озъртал назад и едва наскоро се почувства спокоен, че няма за какво повече да се тревожи. И изведнъж да му се стовари това. Не беше справедливо.

Силен гърмеж съвсем наблизо го изкара от вглъбените мисли. Той се завъртя рязко и на стотина метра пред себе си видя някакъв старец със стара пушка в ръце. Стреляше по враните, като се опитваше да ги пропъди от имота си. Стивън му помаха. Старецът също му махна. Малко места на света можеха да се сравняват с италианската провинция, където, малко да се отдалечиш от най-близкия голям град, и можеше да срещнеш фермери, които стрелят с пушки, без изобщо да им мигне окото.

Каква странна страна. Стивън продължи разходката си, раздвоен между спомените за старата къща в Греве, където все още бродеше неспокойният дух на Антония, и собствените си размирни фантазии, и осъзна, че провинциалното спокойствие все още му липсва. Този мимолетен образ повлече след себе си цялата поредица горчиво-сладки спомени от онези последни моменти – как за последен път целува и прегръща Антония, как я гледаше да се отдалечава с аудито и си мисли, че това е просто един обикновен ден, без да подозира, че последните минути от живота ѝ вече изтичат. Ако не беше срещата със стария търговец на антикварни книги, Стивън също щеше да загине при сблъсъка с огромния…