Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън я погледна крадешком, докато тя разсеяно блуждаеше през прозореца – и всичко това в подобна провокативна и секси лъскава опаковка.

Имаше усещането, че вече изпуска нещата от контрол. Но съдържанието на чантата на Натали, както и самата тя, го караха да продължава напред. Трябваше да разбере къде ще го заведе този път. Поне за известно време.

Вилата беше типичен луксозен имот, собственост на британско семейство, което я ползва през юли и август и я дава под наем през останалите десет месеца. С четири спални на два етажа, тя се предлагаше напълно обзаведена и на всеки три дни идваше камериерка. Намираше се близо до Сан Кашано, на петнайсет километра от Флоренция, но изглеждаше като съвсем различен свят – без блъсканицата и тълпите на големия град. Докато колата бавно минаваше по дългата, безупречно поддържана алея, Стивън си спомни дома, който двамата с Антония бяха създали в Греве, само на няколко километра югозападно. Бързо пропъди спомените обратно във въображаемата килия, която им беше създал. Нямаше полза да се отдава на самосъжаление, когато има належащи грижи.

Натали огледа къщата, около която не се виждаха други коли. Постави ръка на рамото на Стивън, когато той понечи да слезе. Той забеляза, че кожата ѝ е топла, а ноктите – къси и с черен лак. Натали се обърна към шофьора:

– Фредерик, би ли огледал вътре, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои? Не ми се вярва да са ни проследили, но все пак…

– Една секунда. Ще ти се обадя, ако е чисто. Ако не звънна до две минути, изчезвайте – отговори той и слезе, като остави мотора да работи.

Натали зае мястото му зад волана. Стивън си даде сметка, че тя приема ситуацията много по-сериозно, отколкото той би реагирал. Но пък не беше убит неговият баща. Освен това той все още не знаеше на каква част от историята на Натали да вярва. В голяма степен тя звучеше като параноична авантюра, измислена от едно отегчено богато момиче – фантазия, която прави ежедневието по-вълнуващо и по-опасно. Но като виждаше колко внимателни са тя и Фредерик, реши да не дава прибързани оценки и да не пренебрегва опасенията ѝ с лека ръка.

– Не ми каза защо баща ти те въвлече във всичко това. С него ли работеше? – попита той, за да запълни настъпилото неловко мълчание, все още усещаше топлината на ръката ѝ върху своята.

– Аз бях единствената, на която имаше доверие. Той водеше самотен живот и освен няколко приятели аз бях единственият му близък човек. Мама почина преди единайсет години. Аз бях важна опора в живота му.

– С него ли живееше?

– Не.

Не последва друго обяснение. Явно така Натали очертаваше ограничителна линия в общуването им, отвъд която не желаеше да преминава. Стивън реши повече да не любопитства за личния ѝ живот.

Телефонът ѝ иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко секунди и затвори.

– Всичко е наред. Да влизаме. Гладен ли си? Вилата е заредена с всякакви деликатеси, каквито можеш да си представиш.

– Не, няма проблем. Може би след няколко часа. – Стивън се поколеба за миг. – Защо не ми разкажеш малко повече за опасността, докато проучвам Свитъка. Все още не всичко ми е ясно.

– Ела вътре и ще ти обясня – отговори тя, без да се обръща, и тръгна към къщата.

Стивън я последва послушно, като се възхищаваше на фигурата ѝ.

Вилата беше обзаведена в обичайния тоскански селски стил, характерен за района, с теракотени настилки и голи греди под тавана. Натали влезе в столовата и отвори чантата. Извади цилиндричната кутия, внимателно измъкна Свитъка и разстла страниците върху масата.

– Имаш ли лупа? – попита Стивън. – И можем ли да осигурим малко повече светлина тук? Може би настолна лампа или в най-лошия случай фенерче. – Огледа се. – Надявам се, че имаш и компютър с интернет? Ще ми трябва за справки.

Натали кимна и посочи един лаптоп върху кухненския плот. Стивън отиде там и след малко влезе в интернет и бързо затрака по клавиатурата. Отвори един сайт и докато той четеше задълбочено, Натали излезе. След няколко минути се върна с лампа и правоъгълна лупа. Включи лампата в контакта, после, за всеки случай, запали и главното осветление. На Стивън му направи впечатление, че не дръпна завесите. Явно не обичаше да се излага на любопитни погледи, особено когато изучава откраднати пергаменти. Това му напомни нещо.

– Кой точно открадна пергамента за баща ти? Може би това е добро място да започнем търсенето – отбеляза Стивън, като затвори уеб браузъра и се премести на масата при пергамента.