Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

– Всичко е истина и мога да те уверя, че съм в голяма опасност заради това, което знам. И да, нуждая се от помощта ти, но дойдох също, за да те предупредя, че и ти си застрашен заради писмото, което си пратил на баща ми. Франк, или който е убил баща ми, сигурно го е видял и интересът на татко към писмото едва ли му е убягнал, имайки предвид, че тъкмо го е четял, когато са го убили.

– Ако са го убили – поправи я Стивън.

– Когато са го убили. Това означава, че ти си на челно място в списъка, защото убийците не знаят къде е Свитъкът, нито какво съдържа, нито към кого се е обърнал за помощ баща ми. Затова не става дума за мен или някаква смахната конспиративна теория. Същите хора, които убиха баща ми, скоро ще се появят на вратата ти, за да разберат какво знаеш или не знаеш. Обзалагам се, че агентите на Франк не задават учтиво въпроси и не се извиняват, че са те обезпокоили. Тези страници са им стрували милиони. Мислиш ли, че не са готови да измъчват и убиват, за да се доберат до тях?

– Не съм казал…

– Има два въпроса, които трябва да си зададеш: "Доколко вярвам на късмета си?"и "Колко се радвам, че още дишам?“, защото, отсега мога да те уверя, че виновен или невинен, съвсем скоро ще имаш посещение от наемниците на Франк и срещата няма да е приятна. Няма да се разминеш с това, доктор Крос. Съжалявам, че идвам като лош вестоносец, но това е положението. На мен не ми беше трудно да те открия, те също няма да се затруднят. В момента губим ценно време, което нито аз, нито ти можем да си позволим да пилеем.

Докато я наблюдаваше как излага позицията си, Стивън се увери, че тя вярва в това, което говори. Той умееше да преценява човешкия характер и Натали очевидно беше развълнувана, уплашена и се нуждаеше от помощта му. Или поне вярваше, че се нуждае – което, на практика, беше едно и също нещо, поне засега.

Стивън не можеше да не се запита каква щеше да е вероятността да повярва на такава безумна история, ако жената, която му я разказваше, освен че му носеше светия граал на криптологията, не беше и толкова красива. Трябваше да признае, че Натали представя доста убедително и емоционално каузата си. А и ухаеше страхотно.

Да не говорим, че ако поне отчасти беше права, той самият можеше да се окаже затънал в страховита каша. Ако Франк наистина бе платил милиони за Свитъка, нямаше да има значение каква част от останалата историята е вярна. За толкова пари много хора са готови да убият. И Стивън не искаше да проверява късмета си, докато не узнае повече подробности.

– Да кажем, че ти вярвам или поне приемам, че е възможно някой побъркан мръсник да е готов да убие за Свитъка, ако е платил скъпо и прескъпо, за да го придобие. Дори така да е, какво мога да направя? Аз съм собственик на софтуерна фирма, не някакъв корифей на шифрите, работещ в разузнаването – изтъкна той.

– Бих искала да изследваш подробно документа и да ми кажеш, ако попаднеш на нещо, което те смущава или изглежда, че съдържа някакъв ключ за загадката. Виждам, че все още мислиш, че това е някаква истерия, и признавам – звучи налудничаво, но моля те, моля те, повярвай, че истината е много по-лоша от всичко, което можеш да си представиш. Би ли отделил време да разгледаш задълбочено Свитъка? Има ли някое място, за което никой не знае, за да отидем там и да проучим документа на спокойствие? Наех една вила в покрайнините на града…

Стивън се замисли над предложението. Сещаше се и за по-лоши неща от това да прекара един ден във вилата на Натали. Нямаше особено много работа – през последния месец бизнесът се развиваше спокойно и екипът работеше на автопилот.

Мобилният телефон на Натали иззвъня. Тя погледна дисплея и вдигна.

– Да?

– Току-що пред входа на офиса спря кола с двама заплашително изглеждащи типове. Приличат на професионалисти. Потърси някой заден вход от сградата. Ще те взема, когато се измъкнеш.

Натали затвори и се огледа тревожно.

– Сградата има ли заден изход?

Събра трескаво документите и ги върна в кутията.

– Какво? Защо? – стресна се Стивън.

– Беше шофьорът ми, Фредерик. Имаме около шейсет секунди, преди да се убедим, че опасността е реална, по трудния начин. Видял е две бабанки да идват към офиса ти и едва ли са дошли за курс по компютърна грамотност.

По дяволите! Той я погледна в очите. Бяха спокойни, без следа от паника, но и абсолютно сериозни.

– Има авариен изход от складовото помещение отзад.

– Да вървим. Освен ако не искаш лично да се увериш, че не преувеличавам.