Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Стивън мигновено взе решение:

– След мен. – Показа се на вратата на кабинета си и извика на Гуен: – Ако някой ме търси, не си ме виждала от няколко дни. Кажи му, че съм на почивка в Швейцария до другата седмица и няма как да се свържеш с мен преди понеделник. Разбрано?

Гуен дори не се замисли.

– Приятна почивка – извика бодро.

Стивън и Натали се измъкнаха през аварийния изход. Когато притичаха по задната уличка и изскочиха на една по-главна на стотина метра от сградата, той телефонира в офиса.

– Гуен, ако дойдат двама мъже да ме търсят, моля те, бъди адски внимателна и адски убедителна.

– Да, скъпи, днес мога да се прибера, за да обядваме заедно. Примерно в два, как ти се струва? – отговори тя небрежно, сякаш нищо на света не я притесняваше.

– Там ли са вече?

– Да, разбира се. Може.

– Да се обадя ли в полицията?

– Не, не мога да говоря сега. Имам клиенти.

– Значи, да не викам полиция, така ли?

– Не е необходимо. Ще се видим на обяд. Чао!

Гуен затвори. Стивън погледна Натали:

– Права беше. Хората ми в опасност ли са?

– Не мисля. Ти си този, когото търсят. Хората на Франк ще се стараят да не се набиват на очи, докато не ни открият. Просто нямат късмет, че дойдоха да те убият точно когато си на почивка.

Две минути по-късно сивият седан спря до тях. Стивън и Натали се качиха отзад.

– Измъкнахме се – каза тя на Фредерик и Стивън забеляза, че въпреки това уверение шофьорът твърде често поглежда в огледалото, докато криволичеха по вечно задръстените улици на Флоренция. – Доктор Крос, това е Фредерик, работи за семейството, откакто се помня.

Фредерик кимна на Стивън. Очите му не спираха да сноват между централното и двете странични огледала и пътя пред тях.

Не правеше впечатление на приказлив човек, затова Стивън не каза нищо.

Десет минути по-късно, точно когато излязоха в покрайнините на Флоренция на път за наетата от Натали вила, телефонът на Стивън иззвъня. Беше Гуен.

– Сладурче, да не би да си ограбил банка или да си разфасовал някоя фотомоделка? – попита тя вместо поздрав.

– Какво имаш предвид? Добре ли си? Какви бяха тези типове и какво искаха?

– Детективи от флорентинската полиция. Живо се интересуваха от местонахождението ти, но не казаха нищо повече, освен че спешно трябва да говорят с теб, за да – както се изразиха – "им съдействаш по едно разследване“. Попитах ги какво разследване и те ме отрязаха с нещо от рода, че не били упълномощени да обсъждат подробности – обясни Гуен.

– Глупости. Не съм направил нищо. Легитимираха ли се? Оставиха ли информация за контакт?

– Единият ми показа значка, но нямах много време да я разгледам. Може да е била служебна карта на регулировчик. Странното е, че ми написаха телефонен номер, на който да им се обадя, ако се свържа с теб. Ако бяха истински полицаи, щяха да имат визитки.

– И аз мисля така. Може да са частни детективи или нещо такова – отбеляза Стивън. Не искаше да уточнява пред Гуен какво има предвид под "нещо такова“.

– Във всеки случай, не останаха доволни, когато им казах, че си на почивка за една седмица, но какво мога да направя? Аз съм една обикновена секретарка. Само вдигам телефони, изхвърлям кошчета и от време на време правя по някое силно кафе. – Гуен имаше типично британско чувство за хумор.

– Бъди така добра да ми пратиш на имейла телефонния номер, който оставиха тези типове, и се опитай да го намериш в указателя. Дръж ме в течение на всичко, което откриеш.

– Какво става, Стивън? Сериозно – попита Гуен с променен тон.

– Нямам представа. Опитвам се да разбера. Тази сутрин излязох както всеки ден за работа, купих си хляб и кафе, а сега се налага да бягам през задните входове.

– Да, и то с момичета, които изглеждат като излезли от "Матрицата“. Знам, че преживяваш труден период, сладурче, но не си загубвай ума – приятелски го посъветва тя.

– Не е това, което си мислиш – възрази Стивън.

– Винаги така се започва. Хайде, обади се, ако има нещо, и приятна почивка. Но внимавай все пак, не се претоварвай и не прави глупости. Не си първа младост.

– Сякаш не знам! Благодаря за пожеланието. Ще се чуем по някое време. Кажи ми, ако откриеш нещо за телефона.

След като Стивън затвори, Натали го погледна и вдигна въпросително вежди. Той ѝ преразказа разговора накратко. Тя поклати глава:

– Страшно бързо те откриха. Не съм изненадана. В тази игра залозите са големи. Сега вярваш ли ми?

– Да кажем, че все още събирам информация, но везните се накланят в твоя полза – призна Стивън.