Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Той потърка брадичката си и измърмори:

– Не ме разбирай погрешно, но освен голи твърдения имаш ли някакво доказателство, че всичко, което ми разказа, е вярно? Не поставям под въпрос думите ти, затова не се засягай, но има ли нещо друго, което още не си ми казала и може да бъде по-убедително от слуховете за тайни групировки и предположенията за смъртта на баща ти?

Натали въздъхна раздразнено:

– Пред себе си имаш част от Ръкописа на Войнич, която е била скрита в течение на столетия. Баща ми умря седемдесет и два часа, след като се сдоби с нея, а горилите на партньора му обръщат камък след камък, за да ме търсят – много от познатите ми ме предупреждават за това. Току-що и твоят офис бе посетен от двама джентълмени, които живо се интересуваха от местонахождението ти. Какво по-голямо доказателство искаш?

– Не сме сигурни какви са причините… – продължи да упорства Стивън, но тя стисна ръката му, за да го накара да замълчи.

– Има две възможни обяснения. Първото е, че съм луда, че всичко това е една голяма фантасмагория и че не се намираме в никаква опасност освен да умрем от скука, докато изучаваме най-редкия документ в света. Другото обяснение е, че казвам истината и положението е такова или още по-лошо. Във втория случай ще се нуждаем от целия си запас от късмет и умения, за да оцелеем до утре. Мисля, че трябва да решиш кое обяснение ще приемеш, защото така само губим време за нещо, което смятах, че вече сме изяснили – гневно заяви тя.

Имаше право. Беше или едното, или другото. Какъвто и да бе случаят, нямаше да навреди, ако Стивън направи внимателен оглед на Свитъка – в най-лошия случай щеше да прекара няколко часа в луксозна тосканска вила с една красива фатална жена, която бе облечена в костюм на жената котка, имаше най-смайващите очи… и може би бе малко луда. Всъщност този сценарий не беше най-лошият, но засега Стивън не искаше да се замисля за втората възможност,

– Признавам, че си убедителна, Натали. Хайде тогава да поработя и да видим дали ще намеря някаква следа. Но както знаеш, Ръкописът на Войнич пази тайните си от векове. Не знам какво мога да направя за един ден.

– Хващай се на работа тогава. Това е единственият ни шанс, освен ако дъската ми не е разхлопана като на стара барака – каза тя и се усмихна лъчезарно, преди да го остави сам.

С напредването на деня Стивън прие поканата на Натали за обяд и остана приятно изненадан от трапезата, която тя му сервира. Зелена салата, ньоки с песто, сух колбас, ригатони в сос с четири сирена и всичко това с бутилка доста сносно кианти.

Хапнаха в ограденото с тухлени стенички вътрешно дворче до кухнята, на което имаше масивна чамова маса в битов стил и две пейки. Натали и Фредерик седнаха срещу него и подеха напрегнат разговор за това, къде могат да отидат след Италия, за да осигурят оцеляването ѝ. Стивън пробва да изкопчи още малко информация за личния ѝ живот, но всичките му опити бяха учтиво, но категорично отклонени.

Той се запита за истинската същност на отношенията между Натали и Фредерик – тя се отпускаше пред него повече, отколкото би могло да се очаква в присъствието на един обикновен шофьор, и той, изглежда, знаеше всичко за сегашните ѝ перипетии, въпреки че ограничаваше коментарите си до няколко стегнати думи. Както с повечето неща, случили се през последния половин ден, Стивън реши, че ще научи подробностите, когато му дойде времето, затова се задоволи да се наслаждава на вкусния обяд, като не спираше да мисли за Свитъка.

– Имаш ли някакъв напредък? – попита Натали, след като ѝ благодари за обяда, явно бе устояла на изкушението да повдигне темата по време на храненето.

– Може би. Символите изглеждат същите като в останалата част на Войнич, но са подредени по различен начин, почти като кратки описателни абзаци. По това си прилича с някои от другите глави, но в тези страници има нещо различно. Само че още не мога да определя. Работя по въпроса – обобщи той.

– Ако откриеш нещо интересно, веднага ми кажи. Аз мисля да подремна, докато работиш. Фредерик ще ти осигури всичко, от което може да имаш нужда – каза тя, като леко се прозя и закри устата си с ръка.

– Ще се постарая да свърша, преди да се събудиш – небрежно я увери той и се върна в столовата.

След няколко часа размишления върху всеки детайл от страниците на пергамента, Стивън все още бе толкова далеч от дешифриране на Свитъка, колкото в първия миг, когато го видя. Не че това го изненадваше, просто малко го разочароваше. Би било прекрасно, ако неочаквано направи велико откритие. Но ако съдеше от собствения си опит, нещата не ставаха така. Той беше много добър и бе усъвършенствал уменията си през годините, но в разшифроването на документи нямаше никаква голяма тайна, известна само на него – в повечето случаи се работеше на принципа проба – грешка. Работата се състоеше в мъчително търсене на закономерности и пробване на известни методи за декодиране с надеждата да попаднеш на лесно решение или поне на някаква насока. Ръкописът на Войнич обаче си оставаше неразгадаем – не се поддаваше на никакви усилия за разбиване на кода. Дори след като най-големи специалисти в тази област бяха дали всичко от себе си, все още никой не беше успял. Имаше купища теории, но нито едно решение.