Ръсел Блейк - Ръкописът на Войнич

Колекционерът! Неговата кутия!

Стивън се препъна, обърна се и хукна като луд назад към вилата. Нахълта през входната врата и намери Натали, вече будна, да си прави чай в кухнята.

– Знам къде другаде съм виждал герба от Ръкописа на Войнич! – обяви задъхано.

– Удивително! – Тя го погледна изпитателно. – Какъв герб?

Стивън си даде сметка, че не е споделил с нея следобедните си разсъждения. Даде ѝ знак да дойде с него до масата, на която бяха разстлани страниците на Свитъка.

– Виждаш ли тази малка рисунка на последната страница? Тази, която прилича на силно стилизиран лабиринт на фона на нещо като щит? – попита, като внимателно почука с пръст по пергамента.

– Да, виждам го, макар че ми прилича на всички останали илюстрации. Какво му е особеното?

– Виждал съм го преди.

– Хубаво, виждал си го. И защо това е толкова важно?

– Заради мястото, на което съм го виждал.

– И кое е то?

– Един друг пергамент, също написан с шифър, но вече разкодиран – обяви той.

– И… – Натали махна небрежно с ръка, сякаш все още не виждаше нищо необичайно.

– Разкодиран от мен. – Стивън не можеше да разбере как тя не проумява. – Този пергамент е у мен.

– Искаш да кажеш, че тази малка емблема, или каквото там представлява, прилича на някакъв пергамент, по който си работил? – обобщи Натали, изненадана от неочаквания обрат.

– Не. Казвам, че е абсолютно същият герб, какъвто има върху един средновековен пергамент, който притежавам. Купих го заедно с още четири от един търговец на антикварни книги преди няколко години. От една от най-старите фамилии в този бизнес в Италия и може би дори в цяла Европа. Занимават се с такава търговия от векове и много от по-старите екземпляри на пазара са минали през ръцете им, ако е имало продажба. Този пергамент беше част от частната колекция на семейството, която включваше малко известни и незначителни от историческа гледна точка документи. Единствената причина да е ценен сега е заради рисунката. Иначе е просто едно обикновено кодирано писмо от петнайсети век, написано на доста сложен шифър със заместване. Най-тъпото е, че го оставих на консигнация в една антикварна книжарница преди шест месеца заедно с няколко от другите ми документи – обясни Стивън, после насочи вниманието си към Свитъка. – Ако се вгледаш в герба, ще видиш лабиринт с единайсет прохода. Не съм сигурен дали има някакво значение…

– Какво означава това?

– Виждаш ли пътя през лабиринта? Ако преброиш кръговете, ще видиш единайсет нива. По-старите лабиринти обикновено са по-прости. Този е подобен на онзи от катедралата в Шартър, Франция.

– Значи, лабиринт… някакво място с оплетени коридори?

– Не. Лабиринтите имат добре очертан път за преминаване. Ребусите имат за цел да предизвикат съобразителността ти с многобройни задънени проходи. При лабиринтите има по-дълбок символизъм. Единственото решение, което трябва да вземеш, е дали да влезеш или не. Влезеш ли, просто преминаваш. В известно отношение може да се използва като символ на започване на трудно пътуване…

– Спомняш ли си какво пишеше в онзи пергамент? – попита Натали.

– Не бих казал. Просто… не беше нищо важно. Поне тогава така ми се стори. Сложих го на купчината с другите документи и продължих нататък. По онова време имах много грижи… току-що бях загубил жена си в катастрофа, затова известно време не се занимавах почти с нищо…

– Моите съболезнования, Стивън – тихо каза Натали.

– Беше преди две години и половина… Както и да е, знам кой е пергаментът и трябва да си го върна възможно по-скоро, защото може да съдържа ключа за дешифриране на Свитъка или поне да ни насочи в правилната посока. – Стивън погледна часовника си. – По дяволите, трябва да се обадя. Ако документът все още е в книжарницата, може да накарам търговеца да го сканира и да ми го прати по имейла. Нека да пробвам.

Стивън погледна телефона си и след няколко минути проведе бърз разговор на италиански. Когато затвори, погледна Натали и се усмихна:

– Мисията е изпълнена. Фрамбозо, търговецът, още не е продал пергамента. Обеща да го сканира и да го изпрати до вечерта

– Сигурен ли си, че гербът е същият – попита Натали.

– Сто процента. Но има друг проблем и той е по-спешен. Паспортът и парите в брой, които имам, са в сейф в една банка в центъра на Флоренция, където пазя и колекцията си от пергаменти. На добре охранявано място с климатична система. – Той се вгледа внимателно в герба, кимна и се обърна отново към Натали. – Банката работи до пет. Паспортът ще ми трябва, ако искам да пътувам из Италия или да пресека границата. Сега, като се замисля, не е никак лоша идея да оставим и Свитъка в сейфа. Щом имаш сканирано копие, то ще съдържа всичко, което има и на оригинала. Ти решаваш, но няма пречка да използваме някой от сейфовете, които съм наел.