Николай Пенчев - Кръв по снега

Явица дишаше тежко, все още застанал под едната от факлите.

- Извел си убиеца, но после нещата не са тръгнали добре. Чул си Балован да казва, че е видял нещо нередно. Тогава ти седеше с нас на масата. Може би точно заради теб лекарят не е искал да ни каже какво подозира - писарят стисна още по-силно оръжието си. - Лесно си го отровил, след което си решил да не рискуваш и си примамил двама ни с Ратомир в склада. Разлял си и масло, което да се запали.

- И защо ми е да правя всичко това? - гласът на Явица прокънтя в тесния коридор.

Климент замълча.

- Много е лесно да сипеш обвинения наляво и надясно! Но бъркаш! Бъркаш много!

- Ти ли уби Венда? Заради обвиненията, които ти е отправил навремето? Заради провалената ти служба? Заради възможностите, които си пропуснал? Колкото и да твърдиш, че си доволен от службата си при Добрин, тук не можеш да се докажеш като истински военачалник. Това те измъчва, нали? Какви би било, ако... Пак те питам: Ти ли уби Венда? - настоя Климент.

Явица поклати глава.

- Искаше да видиш труповете на убитите - моля! -той посочи с ръка надолу по стълбите. - Ще ги намериш в малка стая в дъното на коридора. Повече не мога да ти помогна!

Комендантът тръгна нагоре по стълбите и избута Климент от пътя си, без да се притеснява от оръжията му. Отвори вратата, но спря в последния момент и заговори през рамо:

- Що се отнася до човека, когото съм пуснал да влезе, по-добре попитай за него кавхана Дукум! Това е негова тайна, не моя или на господаря ми! - Явица излезе и ядно тръшна вратата след себе си.

„Дукум ли? - в главата на Климент просветна лъч надежда. - Това би обяснило много неща!“

Щеше да говори с великия боил. Но първо щеше да огледа мъртъвците. Не му се идваше още веднъж тук.

Писарят прибра камата и меча, пресегна се, взе факлата си от стената и заслиза надолу.

Стълбите скоро свършиха.

Пред него се простря коридор, краят на който се губеше в мрака. Прашинки играеха в лъчите светлина, влизаща през малко решетъчно прозорче. Постепенно коридорът се разшири и изведе Климент в просторно влажно помещение. Покрай краката му пробягаха няколко плъха. Някъде се чуваше как капе вода.

След като очите му привикнаха с тъмнината, писарят различи очертанията на големи бурета, наредени до стените. От гредите на тавана висяха парчета осолено месо, кошници с продукти, дори няколко опушени прасета, които зловещо се полюшваха в мрака. По подпорните стълбове бяха накачени наръчи билки, имаше подпрени вили, гребла и други инструменти. От няколко делви, най-вероятно със сланина и кисело зеле, се носеше неприятна миризма и писарят на няколко пъти трябваше да запушва носа си с ръка, докато минаваше покрай тях.

Накрая намери врата към криптата.

Помещението бе тъмно и пълно с боклуци, в единия му край бяха поставени две набързо сковани маси, на които, покрити с платна, лежаха телата на Венда и Балован.

Климент преглътна, влезе в криптата и затвори вратата след себе си. Тук не проникваше и лъч дневна светлина. Бе студено и влажно.

Писарят внимателно запали двете факли на стената и се огледа отново. Явно в миналото помещението бе служило за нещо като канцелария, където са записвали оставените за съхранение стоки. В дъното се виждаха останки от ракла, до масата имаше паянтов стол. По ъглите се бяха събрали купчини боклуци и мръсотия, паяжини висяха от тавана, камъните по стената бяха зелени от мъх.

„Какво ужасно място! Трябва да свършвам по-бързо!“ - потрепери писарят, пое дълбоко дъх и отметна назад едното от платната.

Разкривеното от отровата лице на Балован, с отворени очи, се взря право в него. Трептенето на огъня го караше да се извива все едно мъртвият се опитва да каже нещо.

Климент изтърва факлата си, която изгасна със съскане, и се облегна на стената зад себе си. Сърцето му биеше до пръсване. Сам в тъмното подземие с двата трупа! Почувства как се сковава от страх. Трескаво огледа ъглите, очаквайки всеки момент оттам да се надигне нещо ужасяващо. Черното чудовище с червени очи, което бе видял Зоран, му се стори напълно истинско. Ушите му забръмчаха. Ледена пот се стече като ручейче по гърба му. Ръцете му се разтрепериха неудържимо. Климент почувства, че не може да си поеме дъх.

Опита се да извади меча си, но пръстите му така се бяха вдървили от напрежение, че изпусна оръжието на земята. Ясният звън на метал, ударил се в камък, го извади от вцепенението.

Климент тръсна глава.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.