Николай Пенчев - Кръв по снега

Добрин започна да диша тежко.

- Това не те засяга! — изръмжа той.

- Засяга ме! Предполагам, че той няма нищо общо с убийствата, но искам да се уверя, че е така. Жупаните едва ли ще останат доволни, ако разберат истината.

- Не ме заплашвай, българино! - Добрин приближи Климент с ръка на кинжала си.

- Какво ще направите? Ще ме убиете? - писарят посочи с широк жест двора. - Пред всички тези хора? Не ви заплашвам. Просто искам да знам истината!

- Той е пратеник - Добрин плюеше думите, гледайки в земята. - Чужденец. Не е нито българин, нито сърбин. Тук е по съвсем друга работа. Не мога да ти кажа каква. Сутринта си тръгна. Гарантирам, че няма нищо общо с убийствата! Гарантирам! - сърбинът рязко се обърна и си тръгна.

Климент остана загледан в отдалечаващия се сърбин. „Пратеник ли? Така си и мислех!“ - каза си той и тръгна обратно към имението.

Ратомир лежеше в леглото си, облегнат на няколко възглавници. До него, на малка масичка, бяха поставени чинии с остатъци от храна, чаша, недописан пергамент и засъхнало перо. Секретарят бе наметнал дебела роба, под която се виждаше стегната превръзка, стигаща до гърдите. Над нея проблясваше краят на кръста, който му бе спасил живота. Лицето на ранения бе бледо и изпито, под очите му личаха тъмни кръгове.

Сърбинът белеше спаружена ябълка, кой знае как оцеляла до това време на годината. Лицето му се озари от усмивка, виждайки писаря на вратата.

- Моят спасител! - провикна се Ратомир и размаха ръце за поздрав. - Влизай, влизай, Клименте, и бъди добре дошъл!

- Ти също, Ратомире! - усмихна му се писарят, пристъпи в стаята и внимателно затвори вратата след себе си. - Радвам се, че си по-добре. Как се чувстваш?

- Чувствам се чудесно! Малко съм отпаднал, раната на гърдите ме боли и гърлото ми е раздрано все едно цяла нощ съм пял пиянски песни, но мисълта, че днес можеше да съм при добрия дядо Боже, а не съм благодарение на теб, ме кара да се чувствам прекрасно. Искаш ли ябълка? Много е вкусна! - без да дочака отговор, Ратомир ловко отряза парче от плода и го подаде на Климент с върха на ножа си.

Климент пое ябълката с благодарност. Известно време двамата седяха един срещу друг, дъвчеха и не казваха нищо. Когато ябълката бе изядена, Ратомир въздъхна доволно, протегна се назад, остави ножа на масичката до кревата и се нагласи на възглавниците зад себе си.

- Какво се случи? - попита Климент. - Как се озова в склада?

Ратомир премигна няколко пъти сякаш за да събере мислите си.

- Подмамиха ме. Беше лесно. Тъкмо бях легнал, когато някой потропа на вратата. Отначало помислих, че си ти и те повиках по име, но никой не ми отговори. Зачудих се. Дали си видял нещо и имаш нужда от помощ? Дали не ме търси някой друг? Облякох се набързо и отворих вратата. В края на коридора видях сянка, която тръгна надолу по стълбите. Не можах да устоя на изкушението да разбера кой е и защо ме вика. Тръгнах след него.

Климент кимна с глава.

- И на мен ми се случи горе-долу същото.

- Стигнах до долния етаж, но там нямаше никой. Външната врата беше отворена. Излязох и се огледах. Отначало не видях нищо, но капаците на един от подземните складове бяха отворени и отдолу излизаше светлина. Отидох да проверя какво става.

- И попадна в капана? Точно като мен!

Ратомир махна с ръка.

- Ти поне си имал меч! Аз тръгнах без оръжие като последен глупак! Както и да е. Стигнах до склада, погледнах вътре. От дъното идваше светлина, но не видях никого. Подвикнах един-два пъти, но никой не ми отговори. Трябваше да извикам някого от войниците! Но така ми се искаше да разбера кой е вътре и какво прави - гласът на Ратомир изтъня. - Слязох по стълбата. Светлината внезапно изгасна. Уплаших се. Разбрах колко глупаво съм постъпил и тръгнах да се връщам обратно. Внезапно усетих удар в гърдите. Паднах назад и загубих съзнание. Добре че е бил кръстът - сърбинът бръкна под завивките и извади реликвата. - Ако не е бил той, раната щеше да е смъртоносна!

- Не знаех, че си християнин.

Ратомир вдигна рамене.

- Не съм единственият. Много сърби са се покръстили, макар засега да крием вярата си.

- Тя те е спасила! - каза Климент и се усмихна. - После който ще да казва, че Христос не се грижи за паството си.

- Така е! - Ратомир бе напълно сериозен. - Ако не беше кръстът, сега щях да съм мъртъв. Е, и ако ти не ме бе спасил от пожара по-късно. Ужасна смърт - да изгориш - секретарят потрепери под завивките. - Ти как се озова в склада?

- По същия начин - Климент набързо разказа за преживяванията си миналата нощ. - И аз не постъпих особено умно.