Николай Пенчев - Жълтата кутия

В страни от Аркадий, на една от подпорите се бе облегнал комитът Еспор, дялкащ нещо с малко ножче. Боилът изгледа лениво падналия на колена писар и му се усмихна с вълчата си усмивка.

Еспор се издигна шеметно след бунта срещу Борис. Безскрупулен, жесток, амбициозен и умен, той бързо се покръсти и още по-бързо разбра, че ако изпълнява и предугажда желанията на владетеля, може да постигне всичко. Много глави бяха паднали в последните месеци и много постове се бяха оказали свободни. Нещо, което Еспор не искаше да пропусне. Комитът се отличи в преследванията, ръководи най-кървавите атаки, хвърляше се в най-страшните кланета, за да докаже предаността си. Лично обезглави някои от водачите на старите боилски родове и след това сам зае мястото им до Борис, който все повече му се доверяваше. Климент не знаеше какво да очаква от Еспор. Досега не бе имал работа с него и предпочиташе да стои по-далеч от кървавите му ръце и нрава му на пепелянка.

Зад комита, скрит в сенките, се спотайваше Руф – водачът на готите и личен телохранител на Борис.

Той нито за момент не изпускаше княза от погледа си, а нощем спеше пред леглото му, свит като куче върху дебелите кожи. Климент не знаеше от къде се бе появил Руф и с какво бе задължен на княза, но готът няколко пъти бе показал, че е готов да умре за господаря си.

Макар да бе свиреп, груб и вечно подпийнал, писарят харесваше охранителя. Едрият гот може и да беше убиец, но правеше това, за да защити господаря си, а не заради лични облаги.

Князът махна с ръка, продължавайки да се взира в пергамента и Климент стана. Борис остави писмото на масата и поклати сърдито глава.

– Нищо не разбирам! Какъв е този шифър, който не мога да проумея? Обяснявал си ми го поне сто пъти!

Климент сви рамене.

– Не е толкова просто, господарю. Всяко писмо е изпратено от човек, който носи в себе се преписана на пергамент молитва. Ползвайки го, той заменя буквите от азбуката, с първите букви от различните абзаци. Аз също имам препис като неговия – писарят посочи дебела, грубо подвързана книга. – Само той и аз знаем коя молитва да ползваме и можем да разчетем написаното.

– И въпреки това не ми харесва! – Борис се втренчи в Климент. – Имам чувството, че в земите ми става нещо, което не знам!

– Щом не разбирате написаното, значи и никой друг няма да успее. Това трябва да ви радва, господарю. Пък и аз превеждам всичко и го давам без да го крия. Така че едва ли има нещо, което да не ви е известно.

– Може би и някой друг трябва да знае за какво става дума. И да контролира работата. Най-малкото може да допуснеш грешка – Еспор се оттласна от подпората и също вдигна едно от писмата на масата.

– До вечерта ще пратя всички текстове с точни инструкции как да се използват в шатрата на княза. Така няма да има грешки – сухо отбеляза писарят.

– Остави сега това – Борис махна с ръка – Не се съмнявам, че мога да разчитам на помощта ти. Ако имах каквито и да било съмнения, нямаше да те натоваря с тази работа. Но Еспор е прав. Може да допуснеш неволна грешка. Още едни очи няма да навредят на никого.

Двамата с комита си размениха бързи погледи. Вече бе ясно кой от тук нататък ще командва шпионите на княза.

– Този поход взе да ми омръзва – Борис се протегна и се взря в един от маншетите на кожената си куртка. – Омръзна ми да спя на твърдата земя и да ям сух хляб и зле изпечено месо. Да нося едни и същи дрехи, да не мога да се изкъпя и да не знам какво ще ми донесе идващият ден. Имам нужда от промяна. От нещо, което да развесели душата и да отпусне тялото ми.

Климент извъртя очи. Едва ли можеше да се каже, че князът спи на земята и се храни като прост войник. Имаше на разположение шестима готвачи, а в шатрата му се издигаше легло с балдахин.

– Но сега най-после враговете ми са разгромени! – провикна се Борис. – Гарваните кълват месата им, костите се белеят в полетата и никой не смее да не се преклони пред властта ми. И въпреки това се чувствам неспокоен! Мисълта за Иратаис не ми дава мира.

– Иратаис е мъртъв, господарю!

– Но последователите му не са! – князът удари с юмрук по масата – Колко от тях се спотайват в дупките си, чакайки да се появи някой, който да тръгне срещу мен, за да го последват? Някой като Вардан? Мислиш ли, че не виждам очите, които ме гледат от сведените им глави? Пълни с омраза и гняв! Мислиш ли, че не чувам виковете, които ме обвиняват за предател, когато минавам по улиците на някой град? Мислиш ли, че не усещам желанието им за мъст? Колкото повече ги преследвам, толкова по-коварни и вероломни стават те – гласът на Борис набираше сила, лицето му почервеня. – Колко от тях тайно се кланят на Тангра и го молят за смъртта ми? Колко от колобарите [10] колобар – жрец на Тангра са избягали в горите и са се скрили в планините, за да правят магии, та да се разболея и умра? Колко се правят на хрисими християни, докато заговорничат и плетат интриги? Колко?