Николай Пенчев - Жълтата кутия

Вместо него му отговори победеният Бранко.

– Слагаш стрелата в тетивата и стреляш. Въпросът е какво ще уцелиш. Някой се хвалят, че от препускащ кон могат да ударят елен в окото. Или летящ сокол – той изгледа с насмешка Кубрат.

– Това наистина ли е възможно? – невярващо попита Климент.

Багаинът само сви рамена и продължи да се облича.

– Хвалби на самозабравили се фукльовци, които не знаят какво говорят! Но нали трябва да има вечер какво да говорят около масите! – с презрение се изплю на земята Бранко.

– Не са хвалби! – отговори Кубрат без да се обръща. – Това е изкуство, което малцина владеят.

– И ти си един от тях, така ли? – не престана да се заяжда загубилият стрелец. – Покажи ни тогава това "изкуство"? Или това са само високопарни приказки? Истината е, че трябват тренировки, тренировки и пак тренировки! А не празни думи.

– Така е – съгласи се багаинът и опъна тетивата на роговия си лък. – Но освен тренировки трябва и друго – дух!

– Хахаха – изсмя се Бранко. – Още думи. Докажи го ако можеш!

Багаинът въздъхна.

Войниците, които бяха тръгнали да се разотиват, спряха, за да чуят спора на двамата стрелци.

– Докажи го, Кубрат! – извика един от тях и писарят разпозна в него войника, заложил за Бранко.

– Докажи го! Докажи го! – завикаха и останалите, предвкусвайки предстоящото зрелище.

Багаинът се огледа и повдигна рамена:

– Щом настоявате... – думите му се понесоха по вятъра – Понеже очевидно нямаме сокол или препускащ елен, ще ми трябва едно от онези там – той посочи едно от реещите се във въздуха хвърчила.

Само след минута войникът, който го пускаше, се приближи с играчката си.

– Свали го на земята! – нареди Кубрат. След като хвърчилото бе приземено, той внимателно нарисува върху пергамента две големи колкото монети точки. – Колко нависоко може да полети? – попита той.

– Въжето ми е някъде около 50-60 метра – отговори войникът.

– Развий го до край тогава! – заповяда багаинът и отстъпи назад.

Собственикът на хвърчилото не чака втора покана. Той се затича, леко го хвърли във въздуха и започна бавно да отпуска въжето, докато подето от вятъра, то се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая хвърчилото изпъна въжето до край и остана да се полюшва на него високо, високо в небето – малка бяла точка, свързана с невидима нишка със земята.

– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.

Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.

Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.

– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.

– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!

Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.

– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?

Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.

– Как уцели? Какво е това? – писарят не спираше да гледа ту падналото на земята хвърчило, ту багаина.

– Това – отговори му Кубрат докато пристягаше кожения си колан – е изкуството на стрелбата с лък.

– Чакай! Чакай! – Климент го хвана за ръката. – Къде се научи да стреляш така? Можеш ли да научиш и мен?

Багаинът го изгледа продължително.

– Не знам дали ще успея. Опитвам се да предам уменията си на по-младите, но те са прекалено нетърпеливи.

– Аз не съм! – увери го Климент. – Как изучи това изкуство?